Лирна спря и кимна.
— Напълно. От първата до последната дума.
— Преди да се случи всичко това бях толкова уверена, толкова убедена, че това, което правя, е добро и правилно. Имах мисия, свещена мисия, благословена от самия Отец. Сега… — Младата губернаторка навъси чело и изведнъж вече не изглеждаше толкова млада. — Направих… разни неща тук. За да защитя града, направих неща, които… В онзи момент ми се сториха правилни и справедливи, но сега не знам. Сега се питам дали не съм взела гнева за здрав разум и убийството за правосъдие.
— По време на война те са едно и също, милейди. — Върна се и стисна ръката на Рева. — И аз направих разни неща. И бих повторила всяко от тях.
— Бих искала да се поразходя, господа — каза тя на Илтис и Бентен малко по-късно. — Да видя своята нова армия.
Илтис се поклони, без да задава въпроси, а Бентен бе зает да се бори с прозявките си.
— Късният час ви измъчва, милорд? — обърна се към него Лирна.
— Моля да ме извините, ваше величество — отвърна той и изправи гръб. — Аз съм на ваше раз…
Тя го спря с жест.
— Бягай в леглото, Бентен.
Като мнозина от гостите, и Орена явно бе оценила високо вкуса на покойния васален лорд към хубавите вина.
— И ние ше додем, ваше величество — каза тя, като заваляше леко думите, а очите ѝ се кръстосваха комично. — Обичам войници.
— Ще я сложа да си легне, ваше величество — каза Мурел, хвана под ръка придворната дама и я повлече към къщата въпреки негодуванието ѝ.
— Искам да видя войниците бе! — мрънкаше Орена.
— Траурът ѝ не трая дълго — отбеляза Илтис, загледан след двете жени.
— Хората скърбят по различен начин, милорд. Ще тръгваме ли?
— Мисля, че има нещо, което трябва да ви кажа, милейди — започна едрият мъж, след като минаха по насипа. — Свързано е с лорд Ал Сорна.
— Сериозно? Какво?
— С него се познаваме отпреди. Срещали сме се два пъти. Първият път беше в Линеш, където той ми остави това… — той докосна обезобразения си нос, — а вторият беше преди няколко месеца, когато аз…
Лирна спря и го погледна с вдигнати вежди.
— Когато се опитах да го убия — довърши нейният лорд-протектор. — С арбалет.
Смехът ѝ звънна над реката. Илтис мълчеше стоически.
— Затова си бил в зандана с Фермин — каза тя.
— Въпрос на много лоша преценка, каквато, уверявам ви, няма да допусна отново. Привързаността ми към Вярата беше ожесточена, безкритична. Сега… сега съм верен на други неща.
— Дано да е така.
Продължиха покрай брега. В тръстиките още се носеха трупове, подути и смърдящи. След проливните дъждове беше станало нетипично студено за сезона, толкова студено, че дъхът се къдреше пред лицето ѝ, а около труповете в реката се бе образувала ледена корица.
— Лед през лятото — каза тя и спря да погледне. — Късно лято, да, но все пак е много, много странно.
— Не съм виждал такова нещо, ваше величество — каза Илтис и спря да погледне на свой ред. — Никога през…
Стрелата се заби в рамото му, завъртя го и той падна с вик. Лирна се метна на земята, водена от натрупан в битки инстинкт, и втората стрела профуча над главата ѝ и строши тънкия лед в реката. „Близо са“ — заключи тя от ъгъла, под който бе прелетяла стрелата. Илтис лежеше на няколко крачки от нея, скърцаше със зъби и се опитваше да извади меча си. Лирна поклати глава и вдигна ръка, обхождайки с поглед високите треви. Илтис спря да се движи и захапа плаща си, за да не извика от болка.
„Никога не се разделяй с него.“ Беше привързала камата към глезена си, преди да тръгне за банкета, защото не подхождаше на една кралица да се разхожда въоръжена. Сега я извади и обърна острието, скривайки издайническия му проблясък под ръката си. Зачака.
Двама души се изправиха в тревата на двайсетина крачки от нея, едната — висока, другата — едра и набита. Високият държеше дълъг лък със запъната в тетивата стрела, набитият — брадва. Тръгнаха бавно напред и набитият се изкиска.
— Трябва повече да ми вярваш, мой святи приятелю. Казах ти аз, че Отецът ще ни заведе при нея.
Лирна го виждаше ясно. Лицето му беше широко, брадато, главата — лиса, а когато заговори отново, зъбите му лъснаха. Тонът му беше на човек, който се забавлява:
— Покажете се, ваше величество. Искаме само да изкажем почитанията си.
„Още малко по-близо.“ Свали ръка, така че острието да се плъзне в шепата ѝ.
— О, недейте така — изпъшка онзи с брадата. — Всъщност ви правим услуга. Наистина ли искате да изживеете живота си с такова лице?