Дълго гледах затворената врата, сляп за храната на масата, макар празният ми стомах да ръмжеше. По някаква причина дланите ми вече не се потяха. „Суха прахан, която чака искра.“
Точно както беше предсказала съпругата му, на следващата сутрин генералът накара да ме изведат на палубата, за да видя как воларианците най-сетне ще превземат град Алтор, който обсаждаха вече над два месеца. Гледката беше впечатляваща — катедралата на Световния отец възправяше своите кули близнаци над скупчените нагъсто зад крепостните стени сгради, полазили повърхността на големия речен остров, свързан с бреговете на реката чрез един-единствен мост, или по-скоро насип от утъпкана пръст. От проучванията си знаех, че този град никога не е бил завладяван, нито от Янус по време на войните за обединение, нито от негов предтеча. Триста години градът бе удържал срещу различни завоеватели, досега, когато на успешната му съпротива щеше да се сложи край благодарение на двете пробойни в крепостните стени, отворени от тежките балисти, монтирани на палубите на кораби, хвърлили котва на има-няма двеста метра от града. Балистите не спираха да обстрелват пробойните с гигантски скали дори сега, макар че за моето непрофесионално око това изглеждаше излишно.
— Великолепни са, нали, историко? — попита генералът. Днес беше облечен в пълна броня, нагръдникът богато украсен с червен емайл, кавалерийски ботуши до средата на бедрото, къс меч на колана, изобщо волариански командир от глава до пети. Забелязах, че наблизо седи и друг роб, кльощав старец с необикновено будни очи, който рисуваше с въглен образа на господаря си върху голямо платно. Генералът посочи една от балистите, задържа позата и погледна през рамо към стария роб.
— Досега са използвани само на сушата, но аз съзрях потенциала им да ни донесат победа и тук. Успешна женитба на сухоземното и морското военно изкуство. Запиши го. — Записах думите му на листа пергамент, който ми бяха дали.
Старецът завърши скицата си и се поклони на генерала. Той свали ръка и отиде при една маса с карти наблизо.
— Прочетох хрониката ти — каза ми. — Не си прекалил с ласкателствата. Умно решение.
Нов пристъп на страх стисна в юмрук сърцето ми и аз се запитах дали ще ми позволи да избера кое око да ми извади.
— Едно твърде ласкателно описание би породило подозрения у онези мои сънародници, които нямат търпение да прочетат за подвизите ми — продължи той. — Току-виж решили, че съм преувеличил постиженията си. Много умно от твоя страна, че си доловил този риск.
— Благодаря ви, господарю.
— Не беше комплимент, а наблюдение. Виж тук. — Даде ми знак да се приближа и посочи картата на масата. Знаех, че воларианските картографи се славят с акуратността си, но картата, която видях, беше смайваща — подробен план на Алтор, всяка улица на града предадена с прецизност, която би засрамила и най-усърдните членове на Императорската гилдия на картографите. Зачудих се от колко ли време воларианците подготвят тази кампания и колко ли агенти са били включени в подготовката.
— Пробойните в стената са тук и тук. — Посочи с пръст два маркера върху картата, груби драсвания с въглен върху красиво нарисуваните стени. — Ще атакувам едновременно на двете места. Кумбраелците несъмнено са ни подготвили неприятно посрещане, но ще съсредоточат усилията си изцяло върху пробойните и няма да очакват щурм от друго място. — Посочи малко кръстче, драснато върху западната стена. — Батальон куритаи ще се покатери по стената и ще се насочи към по-близката пробойна в гръб. Така ще си осигурим достъп до града. По план до мръкване Алтор ще е в наши ръце.
Записах всичко, като внимавах да не премина на алпирански. Не исках да събудя подозренията му, като пиша на родния си език.
Генералът обърна гръб на масата с картата и продължи с драматичен, почти театрален тон:
— Признавам, че тези боголюбци са сериозен противник и храбър, най-добрите стрелци, които съм срещал на бойното поле. А и онази тяхна вещица, изглежда, ги вдъхновява допълнително. Чул си за нея, без съмнение?
Новините в робските кошари бяха оскъдни, ограничаваха се до прошепнати откъслечни фрази, клюки, дочути от Свободните мечове. Състояха се най-вече от тъжни истории за поредното поражение и клане, дело на воларианските войски, които разораваха пътя си навътре в Кралството, но когато наближихме Кумбраел, историите за алторската вещица изместиха всичко останало, защото бяха единствената искрица надежда в тази обречена земя.
— Някой и друг слух, господарю. Не бих се учудил, ако е само легенда.