— О, не, съвсем истинска е. Знам го от отряда Свободни мечове, които избягаха след последния щурм срещу стените. Била е там, по техните думи, девойка на двайсетина години, в разгара на битката. Убила мнозина. А останалите си загубили ума от страх. Безполезна паплач. — Замълча за миг, потънал в мисли. — Запиши: малодушието е най-лошият начин да предадеш дара на свободата. Защото човек, който бяга от бойното поле, е роб на собствения си страх.
— Много дълбокомислено, почитаеми съпруже. — Генералшата се бе присъединила към нас. Беше облечена семпло тази сутрин, обикновена рокля от муселин и червен вълнен шал вместо великолепната копринена одежда отпреди. Мина край мен, неприлично близо, чак ме закачи с дрехата си. Застана до перилото и се загледа в една от балистите — обслужващият я екип навиваше гигантската макара, която изтегляше назад раменете на машината за поредния изстрел. — Непременно включи тези думи в разказа си за предстоящото кръвопролитие, Верниерс.
— Да, господарке. — Наблюдавах генерала и видях как ръката му трепна върху дръжката на късия му меч. „Тя го дразни при всяка възможност — помислих си. — А той, който е убил хиляди, сдържа гнева си. Каква е истинската ѝ роля тук?“, запитах се за пореден път.
Форнела отклони погледа си от балистата, защото друго привлече вниманието ѝ — малка лодка, чиито гребла разсичаха спокойната повърхност на реката. Мъж стоеше прав на носа ѝ. Самият аз не различих чертите му, защото разстоянието беше голямо, но видях как Форнела застина.
— Нашият Съюзник ни праща креатурата си, почитаеми съпруже — каза тя.
Генералът проследи погледа ѝ и нещо премина по лицето му, гняв, но и страх също така. Изведнъж ми се прииска да се махна оттук. Който и да идваше с лодката, определено не исках да се озова близо до него, щом появата му предизвикваше страх в сърцата на хора като генерала и неговата съпруга. Но никъде не можех да отида, разбира се. Бях роб и не можех да се оттегля без разрешение. Затова нямах друг избор, освен да стоя и да чакам. Лодката скъси разстоянието до кораба. Воларианските моряци-роби уловиха въжетата, преметнати на палубата през парапета, и ги вързаха с бързина и отработени до съвършенство движения, резултат от дългогодишно робство и работа в постоянен страх.
Мъжът, който се прехвърли на палубата, беше на средна възраст, едър и набит, брадат и олисяващ, с безизразно лице.
— Добре дошъл — каза генералът с премерено неутрален тон. Обърнал се бе към новодошлия без име или титла, осъзнах аз. Кой беше този човек?
— Още разузнавателна информация, която да споделиш, предполагам? — продължи генералът.
Мъжът не обърна внимание на въпроса му.
— Алпиранецът — каза той на волариански с акцент, който се бях научил да разпознавам. Характерен беше за онези, които идват от Севера на Кралството. — Кой е той?
— Какво искаш от него? — попита Форнела с острия си тон. Той сякаш изобщо не я чу, а моят страх откри нови измерения, когато погледът му се плъзна по палубата и се спря върху мен. Новодошлият тръгна напред и се приближи достатъчно, за да усетя вонята на немитото му тяло. Миришеше на смърт и на пълно незачитане към всякакви човешки стандарти за чистота и макар че се свих назад, дъхът му ме блъсна като отровен газ.
— Къде — попита той — е Вейлин Ал Сорна?
1.
Рева
„Нека Световният отец, що вижда всичко и знае всичко в Своята любов, насочва острието ми.“
Тя гледаше как високият мъж слиза по подвижното мостче и тръгва по кея. Облечен беше в обикновени моряшки дрехи, захабени и сивкави на цвят, със здрави, макар и износени ботуши, овехтяло вълнено наметало на раменете и — за нейна изненада — без меч нито на кръста, нито на гърба. Е, през рамо носеше стегнат с въже платнен вързоп, достатъчно голям да крие в себе си меч.
Високият се обърна, чул някой да го вика по име от кораба — едър чернокож мъж с червено шалче на врата, което го бележеше като капитана на плавателния съд, превозил един толкова знатен пътник до това толкова незначително пристанище. Високият поклати глава, усмихна се любезно, но с усилие, махна приятелски, но и без съмнение за сбогом, после обърна гръб на кораба. Продължи с бърза крачка напред и вдигна качулката си. На кея имаше немалко амбуланти, трубадури и курви, повечето не обърнаха внимание на новодошлия, а малцината, които направиха изключение, се загледаха в него заради високия му ръст. Групичка курви се опита, не твърде усърдно, да го примами с предлаганите услуги — в очите им той несъмнено бе поредният моряк с празни джобове, — но той само се засмя и разпери ръце сякаш неохотно да се извини за безпаричието си.