— Ти си виновен, ти си наредил нападението срещу неговата свещена мисия…
— Хентес Мустор беше луд фанатик, който уби собствения си баща и вкара Кралството в една ненужна война.
— Верния меч е въздал правосъдието на Отеца, наказал е един предател и се е опитал да ни освободи от вашето еретическо господство. Всяко негово действие е било в служба на Отеца и Неговата любов…
— Сериозно? Това той ли ти го каза?
Тя мълчеше, свела глава да скрие гнева си. Баща ѝ не ѝ беше казвал нищо, тя никога не го беше виждала, и този заразен от Мрачното еретик очевидно го знаеше.
— Просто ми кажи къде е — изсъска тя през зъби. — Мечът на баща ми. Той е мой по право.
— Това ли е мисията ти? Свещена мисия в търсене на метър наточена стомана? — Посегна към големия платнен вързоп, подпрян на дънера, и ѝ го подаде. — Вземи този, ако искаш. Изработен е с по-голямо умение от меча на баща ти.
— Оръжието на Верния меч е свещена реликва, описана като такава в Единадесетата книга, благословен от Световния отец да донесе обединение на Обичаните и край на еретическото господство.
Това, изглежда, го развесели още повече.
— Всъщност беше най-обикновено оръжие ренфаелска направа, оръжие на беден рицар или наемник. Без злато или скъпоценни камъни по дръжката, които да повишат стойността му.
Въпреки презрението думите му тежаха.
— Бил си там, когато са взели меча от мъченическите останки на баща ми. Кажи ми къде е или се кълна в Отеца, че ще трябва да ме убиеш, защото ще те преследвам до края на дните ти, Мрачен меч.
— Вейлин — каза той и остави вързопа с меча до себе си.
— Какво?
— Така се казвам. Дали ще можеш да се обръщаш към мен с името ми, как мислиш? Може и с лорд Ал Сорна, ако си падаш по официалностите.
— Мислех, че правилното обръщение е „брат“.
— Вече не.
Тя се сепна от изненада. „Напуснал е Ордена?“ Това бе невъзможно, абсурдно… някакъв номер, без съмнение.
— Как разбра къде да ме намериш? — попита той.
— Корабът ти е спрял в Южна кула, преди да отплава към Уорнсклейв. Мразен човек като теб трудно остава незабелязан. А новините пътуват бързо сред Обичаните.
— Значи не си сама в това велико начинание?
Тя стисна зъби, преди да се е впуснала в поредната си гневна тирада. „Защо не му кажеш всичките си тайни, кучко безполезна?“ Стана и му обърна гръб.
— Това не свършва тук…
— Знам къде да го намеря.
Тя се поколеба, после погледна през рамо. Изражението му беше съвсем сериозно.
— Къде? Кажи ми, щом знаеш.
— Ще ти кажа, но имам условия.
Тя скръсти ръце пред гърдите си, лицето ѝ се смръщи от презрение и погнуса.
— Значи великият Вейлин Ал Сорна се пазари за женска плът като всеки друг мъж?
— Не. Както сама каза, трудно е да остана незабелязан. Трябва ми някаква маскировка.
— Маскировка?
— Да, ти ще си маскировката ми. Ще пътуваме заедно, като… — Замисли се за миг. — Като брат и сестра.
Да пътуват заедно. Да пътува с него? Само от мисълта за това ѝ се пригади. Но мечът… „Мечът е всичко. Дано Отецът ми прости.“
— Закъде ще пътуваме?
— За Варинсхолд.
— Това е на три седмици път оттук.
— Повече, защото трябва да спра на едно място по пътя.
— И като стигнем във Варинсхолд, ще ми кажеш къде да намеря меча?
— Давам ти думата си.
Тя седна отново, но без да го поглежда. Толкова лесно се беше поддала на манипулацията му, мразеше и него, и себе си за това.
— Съгласна съм.
— В такъв случай опитай се да поспиш. — Отдръпна се от огъня, легна и се зави с плаща. — О — каза той. — Как да ти викам?
Как да ти викам. А не как се казваш. Очакваше, че ще го излъже. Реши да го разочарова. Когато високият погледнеше смъртта в очите, тя искаше да знае името на жената, която го е убила.
— Рева — каза тя. „Кръстена съм на майка си.“
Събуди се рязко, стресната от някакъв шум — високият разритваше жаравата на огъня да я угаси по-бързо.
— По-добре хапни — каза той и кимна към кожената торба. — Чака ни много път днес.
Тя изяде две овесени питки и пи вода от манерката му. Гладът ѝ бе стар приятел, не помнеше и ден, когато да е отсъствал от живота ѝ. „Истински Обичаните — беше ѝ казал жрецът първия път, когато я остави на студено през цялата нощ, — не се нуждаят от друга храна освен от любовта на Отеца.“
Поеха на път още преди слънцето да се е изкатерило над дърветата и Ал Сорна зададе безмилостно темпо с дългите си ритмични крачки.