— Веригата е дебела, здрава и е закрепена за дъното с масивни котви,
— И откъде ли са се сдобили с всичко това тия диваци? — почуди се Португалеца, без да се отказва от цигарата в устата си, — тук има пръст поклонникът, този тайнствен субект прави истински чудеса. Пусни котвата!
Котвата падна шумно в черните води на Кабатуан
— Спусни лодка! — даде нова заповед Яниш, — Необходимо е да се пререже тая проклета верига!
В това време откъм брега заплашителният вик повтори:
— Предайте се! Или ще бъдете унищожени!
— Господи, става вече скучно — измърмори Яниш й като положи ръцете си във формата на рупор, отвърна на непознатия и невидим враг: — Ако искаш да заграбиш кораба ми, заповядай, ела, но те предупреждавам: имаме достатъчно барут и куршуми! А сега не ми додявай! Имам по-важна работа, отколкото да си водя приказка с теб!
— Поклонникът от Мека ще те накаже! — отвърна същият глас.
— Обеси се наред с мръсния си Мохамед, мръснико! Може и да ти бъде приятно така! …
Отговор не последва.
Самбилонг спусна лодка със седем моряци, за да прережат веригата.
— Пилете силно и бързо! И гледайте да се върнете по-скоро! — викна им Яниш.
Изкачи се на мостика и започна да наблюдава околността.
В джунглата, както по-рано, във всички посоки се забелязваха разноцветни огънчета.
Яниш се намръщи:
— Нещо пак се приготвя! Но какво именно? Отговорът не се забави дълго: тук-там по двата бряга се показаха ивици пламъци,
— Подпалват гората! — извика Португалеца.
— Каучуковите дървета ще пламнат като факли! — каза Танхуза.
Яниш се обърна към Малаеца, който командуваше спуснатата лодка:
— Можете ли да изтърпите известно време, като се надявате само на собствените си сили?
— Пушките са при нас, капитане! — отвърна старият пират.
— Самбилонг! Вдигни котва! — разпореди се Португалеца.
— Ще се спускаме ли?
— Друго не ни остава. Иначе тези дяволи ще ни опекат! Лодката е по-малко заплашена от „Мариана“!
Котвата бе вдигната незабавно и корабът се понесе по бързото течение надолу. Измина така около хиляда и петстотин разтега. Отгоре още се чуваше стъргане на метал — малайците разбиваха веригата.
И изведнъж, както преди половин час, корабът се разтърси на място, през което толкова наскоро съвсем безпрепятствено бе преминал.
Не бе необходимо дълго време, за да се проумее причината.
И тук бе обтегната верига, Обратният път също бе преграден,
— Какво да правим, господине… сега? — попита Танхуза, — Изглежда, нищо друго не ни остава, освен да напуснем кораба и да се измъкнем на брега, преди да ни е заляло огнено море.
— Да напуснем „Мариана“? — едва не извика Яниш с негодувание. — Никога! Това би означавало неминуема гибел за всички ни, а после и за ТремалНаик и за Дарма!
Яниш застана на носа на кораба със скръстени на гърдите ръце, с цигара, захапана конвулсивно, и с блестящ от гняв поглед, Гледаше уголемяващото се пространство с пламъците.
— Ще ни изгорят живи! — обади се Самбилонг.
— Ще видим… Ще почакаме! Но ми се струва, че кожата и костите на децата на Момпрацем са доста твърди. Няма да излязат много вкусни котлети…
Като промени рязко тона, заповяда:
— Покрийте палубата с платнища, спуснете платната. Помпата във водата! Хвърлете котва. АртилериЯта по местата си!
Екипажът се подчини светкавично. Платната покри ха палубата, дори и бордовете.
— Поливай! — повиши още повече глас Яниш. Върху платната се поляха потоци вода.
Той хладнокръвно запуши нова цигара, спря на носа на кораба и изпитателно загледа нататък, където бе лодката на режещите веригата моряци. От известно време не се долавяше характерният шум на разрязвано желязо. Острите очи на Португалеца, наричан доста отдавна Яниш в отечеството си, видяха лодката със седемте малайци. Тя се приближаваше бързо към „Мариана“.
— Мъже на място! Точно навреме! — пошепна гордо Яниш.
Зрелището на горския пожар ставаше все по-фантастично.
— Картината никак не е лоша — каза Португалеца. — Ще бъде жалко само, ако наистина изгорим!
Двата бряга на Кабатуан сякаш бяха обгърнати от страхотен огнен смерч,
С всеки миг на борда на кораба ставаше все по-задушно. Разстланите платна, макар че биваха непрекъснато заливани с вода с помощта на помпите, изсъхваха почти моментално и имаше опасност да се запалят. Екипажът се задушаваше, усещаше, че може да пламне всяка секунда, напразно търсеше спасение от ужасната горещина. Към нея се прибавяше и друга опасност — върху палубата на безпомощния кораб се сипеше дъжд от искри, падаха клонифакли, обгаряха моряците, които се справяха с тях все по-трудно и по-трудно.