Колкото и да бяха свикнали с всякакви и непрестанни опасности, „тигърчетата“ на „Мариана“ започнаха да се поддават на паниката. Единствен Португалеца изглеждаше запазил пълно спокойствие.
Седеше в привичната си ленива поза при двете оръдия и пушеше неизменния си тютюн.
— Господин Португалец! — затича се към него метисът Танхуза, — скоро ще изгорим, направете нещо!
— Не мога да попреча с нищо на това — отвърна Яниш съвършено безтрепетно.
— Трябва да бягаме, господине!? — Няма надежда, мили. Ще поседим тук. Яниш се обърна отново към моряка, който бе доплувал с полуобгорялата ладийка до кораба:
— Веригата разбита ли е?
— Да, капитане.
— И реката е свободна?
— Да, капитане,
— Тогава работата се променя, тук огънят се разгаря, а горе като че ли отслабва. Значи трябва да опитаме щастието си. Това, което трябва да стане, ще стане. Не можем да го избегнем.
Всъщност зеленият небосвод от преплетените огромни клони на дърветата, нагоре над реката, вече не съществуваше. Той бе изгорял. Но над самия кораб още пламтяха огромни клони и заплашваха да се съборят всеки миг върху димящия кораб. Лошото бе това, че мястото, където бе закотвена „Мариана“, бе малко по-широко, отколкото там, където се намираше първата верига? и на кораба се удаваше възможността да избяга.
Горещината започна да отслабва, при това задуха вятър нагоре по течението, което осигуряваше по-бързото придвижване на кораба.
В четири сутринта бе вдигната котвата и ето че „Мариана“ отново плаваше напред в търсенето на пристанището на ТремалНаик.
Подобрението, разбира се, бе относително все още. Както и преди. „Мариана“ трябваше да плава между две огнени стени, бе също така непоносимо горещо и хората се задушаваха от лютия и отровен дим, а трябваше да поливат без прекъсване с помпите платната по борда. Появяваха се малки пожари на различни места и те трябваше да се гасят бързо с всички възможни средства.
Слава Богу, откак „Мариана“ бе вдигнала котвата, даяки не се бяха появили нито за минута по двата брЯга. Това все пак бе надежда.
— Може би уроците, които дадохме на диваците, са ги научили на нещо — каза Яниш, обърнат към Танху — Да, — но те, изглежда, са знаели, че отиваме на помощ на твоя господар! А това ми се вижда доста странно: отде могат да знаят те за нашите намерения?
— Знаели са от много по-рано — отвърна Метиса, — някой предател от слугите, някаква отровна гадина е подслушвала заповедта, която е дал ТремалНаик на изпратения при вас вестоносец, и я е издала.
— И кой може да бъде тоя изменник?
— Забравяте Малаеца, когото приехме на борда като лоцман.
— Господи! Та аз забравих за него! Но даяките са се уморили, гледай, пожарът утихва или най-малкото не пречи да се заемем с тоя въпрос. От мнимия лоцман може да се узнае нещо. Ела с мен, Танхуза.
Яниш, като се разпореди хората да стоят по постовете си, за да могат да посрещнат неочаквано нападение всеки момент, слезе с Танхуза в трюма, където гореше все още малка лампа, В една от каютите лежеше тялото на потъналия в сън „лоцман“.
Яниш, който знаеше от Самбилонг как да оживява удавниците, се залови за работа: започна да разтрива слепите очи и гърдите на „лоцмана“, сетне хвана безсилните му студени ръце, няколко пъти ги изви към гърба и отпусна към пояса, както това се правеше с удавници, за да се възобнови функционирането на дробовете.
Тази работа скоро даде положителен резултат: лицето на даяка отново прие нормален цвят, клепките му затрептяха, дишането стана по-дълбоко и най-после той се съвзе, отвори очи, в които при вида на Яниш се отрази нечовешки, животински страх.
— Как е работата, приятелю? — обърна се към него Португалеца.
„Лоцманът“ затрепера, без да отвърне и дума.
— Май здраво се наспа тук, докато ние се биехме с твоите приятели! — продължи Яниш иронично.
„Лоцманът“ продължаваше да мълчи. Изглежда, още не успяваше да събере мислите си. Навремени бършеше с ръка челото си, което се покриваше с едри капки пот. Но колкото повече се връщаше съзнанието му, толкова по-бързо растеше и ужасът му.
— Е? Защо мълчиш? — присви очи Яниш. — Или си се отучил да говориш?
— Какво?. . . Нещо случило ли се е… господари)? — заговори най-сетне с треперещ глас „лоцманът“. — Не мога да разбера как съм се забравил веднага, след като Самбилонг ме стисна.
— Дребни работи, за които не си струва да се говори — насмешливо отвърна Португалеца, — по-добре ми дай някакво обяснение. Например, кой те изпрати при нас, за да закараш кораба ни на пясък.
— Кълна се, . .