Выбрать главу

— Е, приятелю? Как си?

— Загивам! — простена нещастникът, отдръпвайки, краката си, за да не бъдат уловени от крокодилите. — Пощадете ме! Помилвайте ме! Нямате ли сърце? Загивам … Не мога повече!

— Ще кажеш ли каквото те питах? Ще признаеш ли всичко!

— Само не ме хвърляйте… Ще кажа всичко! Всичко!

— Закълни се с клетвата „ваирангкидул“, та богинята покровителка на събирателите на салангини нека: да да чуе!

— Кълна се, повелителю! Само ме издигнете! По скоро ме издигнете! — молеше подивелият от страх, даяк.

Но Яниш не даваше заповед и Самбилонг оставяше нещастника да виси все така над реката, която вече кипеше от крокодили, бързащи от всички страни за плячката.

— Ще издам всичко, нали ви казах, само ме пощадете, само ми обещайте, че като ви кажа, няма да ме хвърлите на проклетите гавиали — простена с последни сили Падада.

Яниш се усмихна:

— Мислиш, че се каним да ти одерем кожата! Не знам за какво би послужила кожата на такова животно като теб. Наистина, ще те подържа в плен, докато си изясня доколко са верни показанията ти. Сетне ще те пусна да вървиш, дето ти видят очите. Издърпай въжето, Самбилонг!

Даякът бе отнесен в каютата на Яниш, след него влязоха Танхуза и Португалеца. Лоцманът призна веднага, че бил изпратен от даяките, за да може с фалшива маневра да погуби „Мариана“ с целия й екипаж, но в същото време категорично отричаше познанството си с Поклонника от Мека.

На въпроса на Яниш кой е този тайнствен поклонник, даякът побърза да отговори, че не знае нищо и думите му, изглежда, бяха искрени.

— И ние самите не знаем — бавно каза той, — пристигна преди няколко седмици, като донесе много сандъци с оръжие и сипеше между даяките злато и сребро, без да го брои. Имаше несметно множество английски гвинеи и холандски флорини. Беше сам, но навсякъде го посрещаха с почит, дори вождовете на разните племена се прекланяха пред него, тъй като носеше зелена чалма като ходжа. Съвещаваше се цели часове с вождовете, но какво са си говорили, само те си знаят. Скоро по желанието и под влиянието на разни старейшини даяките въстанаха и започнаха да искат главата на ТремалНаик — на същия този, който неотдавна се ползуваше с общо уважение като техен покровител и защитник. Даяките бяха добре въоръжени: беше им раздадено донесеното от Поклонника оръжие и други бойни припаси. Получиха и богати парични дарове…

— Вярно ли е — попита Португалеца, — че не много отдавна в устието на Кабатуан се е появил английски кораб, че тайнственият хаджия е дошъл именно с този кораб и е слязъл на брега с английски офицер?

— Вярно е, господине. И ще прибавя още: английски моряци стоваряха на брега багажа на Поклонника — сандъците с оръжията и припасите.

— От какво племе е той? Какъв му е произходът?

— Как мога да знам, господине…

— Също като мехур в блато, неизвестно откъде се е явил тоя чалмоносец. Неизвестно защо той се оказва най-силният ни враг. Неизвестно защо той получава пълна поддръжка и съдействие от англичаните … — Яниш разсъждаваше на глас. Замълча за миг и погледна яростно даяка, сетне добави: — Кажи сега откъде знаехте, че „Мариана“ ще се появи насам?

— Не знам точно. Но, изглежда, между близките на

ТремалНаик слуги има човек, който съобщава всичко на нашите вождове.

— А ти лично какво нареждане получи?

Даякът се поколеба и лицето му посивя съвсем,

— Е? Откривай картите си! Обещах да запазя живота ти, но искам пълна откровеност. Иначе…

— Пощадете, господине. Ще кажа всичко. Поръчано ми беше да закарам вашия кораб сред пясъка.

— Така значи … Не напразно те подозирах.

— Сетне… останалото трябваше да свършат даяките, като нападнат кораба … Аз трябваше да се възползувам от суматохата при тяхното нападение и да подпаля всичко.

— Любезен прием и дружеска услуга! — засмя се Яниш. — Но за откровеността ти благодаря! И така, значи даяките мечтаеха да ни унищожат.

— Да, господине. Струва ми се, че на хаджията му се иска да отмъсти на Тигъра от Момпрацем за нещо.

— Какво? На Тигъра от Момпрацем? На великия пират Сандокан? — учуди се Яниш. — Що за бъркотия! Какво отношение може да има тоя проклет хаджия към нас? Струва ми се, ние никога не сме враждували с мюсюлманите.

— Не знам, господине. Знам само, че хаджията се е заклел да ви погуби, да ви изтреби до последния човек. Той накара да се закълнат в това и вождовете на нашите племена. Те му обещаха, че от тигрите на Момпрацем няма да оцелее никой. И никой няма да бъде пощаден.

— Добре, ние и не сме искали, струва ми се, пощада. От своя страна ще се постараем да им отплатим със същата монета. Та ние не сме пилета, за да позволим да ни превие шията всеки, който поиска. Нали, Танхуза?