— Разбира се, сахиб! — отвърна Метиса.
— Почакай… кажи, Падада, обсадили ли са твоите любезни сънародници факторията на ТремалНаик?
— Не мисля, господине. Хаджията изпрати всичките си сили срещу теб.
— Значи може да се предположи, че пътят от пристанището до укреплението е свободен?
— Най-малкото, там няма силни отряди,
— Колко ти беше обещал хаджията или който и да е там, за да погубиш кораба ми в онзи пясък?
— Петдесет флорини и две карабини.
— Много евтино. Аз ще ти дам двеста флорини, за да преведеш отряда ми до укреплението.
— Бих направил това и даром, сахиб. Не мога да забравя, че ти пощади живота ми.
— Ще получиш онова, което ти обещах,
— Дотам вероятно има два часа път — намеси се Танхуза.
— По-малко е — кимна с глава даякът, който най-сетне почувствува, че е спасен.
Яниш разряза въжетата, които го стягаха до този момент, и му заповяда да го следва. Двамата излязоха на палубата, „Мариана“ отдавна беше вдигнала котва и се движеше плавно срещу течението на Кабатуан.
Към обяд пред тях се показа плоска и ниска платформа, която се вдаваше доста навътре в реката под стръмния бряг. Беше пристанището на укреплението Пангутаран, захванато здраво за глинестото дъно с корави колове, Под командата на Яниш „Мариана“ се отправи нататък. В същото време всички пушки бяха приготвени за бой в случай, че даяките са се прикрили наоколо.
От пръв поглед местността изглеждаше пуста, но се забелязваха явни следи от неотдавнашното присъствие на даяките. Близо до пристанището се виждаха пепелища от изгорени колиби и навеси,
— Няма никой! — замислено промълви Яниш, докато съзерцаваше печалната картина на разрушението.
— Навярно не са очаквали, че ще ни се удаде да се промъкнем през засадата и да стигнем толкова далеч — отговори Танхуза, застанал до Португалеца. — Били са уверени, че ще успеят да ни спрат и унищожат. Излъгаха се…
— Какво е разстоянието до самото укрепление?
— Два часа, господине,
— А ако започнем да стреляме с пушки, изстрелите Ще се чуят ли до селището на ТремалНаик?
— Вероятно. Веднага ли ще се отправим натам?
— Не. През нощта ще бъде по-безопасно.
— Колко души ще вземем със себе си?
— Не повече от двадесет. Не ми се иска да оставя „Мариана“ без защита. Ако изгубим кораба си, рискуваме да загинем всички, без да спасим нито ТремалНаик, нито Дарма.
СТАДО ГОРСКИ ГИГАНТИ
Денят измина без всякакви приключения. Щом започна да притъмнява, Яниш заповяда да се приготвят за поход.
Екипажът на „Мариана“ в този момент се състоеше от около тридесет души заедно с ранените, които бяха годни за бой, Яниш не искаше да отслабва много защитата на кораба и взе със себе си само петнадесет верни бойци, а за свой заместник остави Самбилонг. Придружен от Танхуза и лоцмана, той поведе малкия отряд по рискования път из дебрите на Борнео, като се прокрадваше под сенките на дърветата.
Както сутринта, така и сега, през първата половина на нощта, наоколо цареше пълно спокойствие. Под зелените сводове на гората беше така тихо, като че ли не съществуваше друг живот освен този на птиците и маймуните. Но с настъпването на тъмнината се скриха и те. Не се показваха дори прилепите, които пълнеха горите на Борнео, Чуваше се само от време на време характерният писък на пеещия гущер.
— Прилича ми на затишие пред буря — каза Португалеца, — ураган ли се задава, какво ли? Тежко ми е да дишам,
— Навярно, сахиб — отговори Метиса, — ще има буря, Слънцето залезе зад сив облак. Да побързаме и дано навреме се приберем в укреплението. Ще ни трябва сигурно убежище,. .
Но по-лесно беше да се изкаже подобно желание, отколкото да се изпълни. Скоро отрядът се натъкна на запустяла пиперена плантация. Тя бе обрасла толкова нагъсто, че образуваше непроходима гора. Внушителните стволове на многовековните дървета бяха гъсто оплетени от пълзящи растения, които покриваха клоните им, спускаха се и се сплитаха помежду си, образувайки лабиринт от вкопчени, покрити със зеленина възли.
— Хващайте парангите! — изкомандува Яниш, като видя, че водачите се спряха пред зелената еластична стена, — Където не можем да се промъкнем, ще си пробиваме път,
— Даяките може да чуят шума — опита се да го спре Метиса,
— Нека ни чуят. Нима трябва да отстъпим? Режете, момчета, по-живо!
Хората на Яниш нямаха нужда от втора команда. Веднага засвяткаха из въздуха тежките и остри паранги, които развързваха живите въжени прегради и пробиваха тясна, но достатъчна за преминаването на един-двама души пътека в гъстата гора. Работейки все по-трескаво и бързо, отрядът се вмъкваше дълбоко в зеления лабиринт. Навярно беше изминал час, когато лоцманът спря: