— Повече нито крачка напред!
— Даяките ли са наблизо? — попита Яниш,
— Не зная кой е, господарю — отговори даякът, — но чух трясък от строшени клони под нозете на някой, който е пред нас.
— Хайде да отидем, Танхуза, за да видим какво има — разпореди се Яниш, — Останалите да не мърдат от местата си.
Метиса и Португалеца пропълзяха като змии напред и се скриха от погледите на бойците.
Двамата изминаха така около стотина крачки и спряха под едно дърво, което бе известно под името „крубул“. Огромните му цветове разнасяха наоколо упойваща и неприятна миризма. Край него имаше малка полянка и разузнавачите можеха да видят още стотина метра напред. Когато се съсредоточиха, Яниш и Танхуза успяха да различат силуетите на няколко души, които се движеха из гората.
— Падада не се е излъгал — пошепна Яниш.
— Да, господине — отговори Метиса, — наистина има хора. Но освен тях има още нещо. Чуваш ли шума?
— Прилича на гръмотевица. Но защо в такъв случай не виждам светкавици? Напомня ми още и на буен поток, който се е втурнал през гората и кърти дърветата. Но не е паднала нито капка дъжд. Това не може да е наводнение. Все пак шумът расте и приближава към нас,
Танхуза кимна. Тогава Яниш прилепи ухо до земята, но след секунда скочи на крака:
— Нищо не разбирам! Да се върнем при отряда. Може би нашият водач ще може да ни обясни това странно явление.
Само няколко минути им бяха достатъчни да се върнат. Всички бяха силно развълнувани от нарастващия шум, чийто характер не можеха да определят. Но Падада изглеждаше спокоен. Яниш веднага поиска мнението му.
— Стадо слонове, господарю — каза той, — горските великани бягат от някаква опасност и си пробиват път в гъсталака. Доколкото разбирам, те са много, прекалено много.
— Кой може да ги е изплашил?
— Разбира се хора, господарю. Даяките, твоите врагове,
— Какво ще ни посъветваш?
— Да продължим пътя си. Ако слоновете ни се изпречат, те се боят от изстрели. Щом гръмнем няколко пъти с пушките, и те ще се отстранят.
— Напред, щом е така! — изкомандува Яниш и отрядът отново тръгна към укреплението на ТремалНаик.
В това, че водачът не се беше излъгал, можаха да се уверят много бързо. Тропотът и трещенето на счупени клони скоро се примеси с характерните звуци на слоновете, напомнящи медни тръби. Това бяха горските великани, които, подгонени от някого, огласяха заспалата гора.
По всичко личеше, че огромното стадо от властелини на джунглата бягаше от единствения си враг — човека. Можеше да се предположи, че с това са се заели няколко отряда даяки, защото слоновете едва ли биха се изплашили така от някаква малобройна групичка ловци.
Накъде бяха се устремили горските гиганти?
И това скоро стана ясно. Идваха право срещу малкия отряд на Яниш и заплашваха да го стъпчат. За щастие наблизо се намираше остров от здрави камфорови дървета, които растяха едно до друго толкова нагъсто, че образуваха истинска стена — достатъчно здрава, за да устои под напора дори на слоновете.
— Бързо насам! — закрещя Падада и хората на Яниш само за миг се озоваха зад защитната преграда; Едва последният малаец се скри зад стеблата на камфоровите дървета, и се показаха носещите се като ураган слонове. Те прорязваха с телата си широк път сред гъсталака. Изглеждаха така, сякаш нищо не бе в състояние да спре безумния им бяг.
На пътя им се намираха няколко стройни млади палми. Само за миг тези прекрасни и горди дървета изчезнаха, покосени като че ли от сърпа на някакъв титан.
Но това бяха само първите слонове. След тях се зададе истинска стихия от грамадни и тъмни тела. Те се носеха като плътна маса и като клин се врязваха в гъстите дървета. Там, отдето минаваха, като държаха женските и малките помежду си, изглеждаше така, сякаш през гората преминава ураган, който изтръгва дърветата с корените, а здравата мрежа на лианите просто разкъсва като паяжина.
Част от слоновете се бяха отправили към острова на камфоровите дървета и Яниш вече се канеше да заповяда стрелба, когато Падада го спря:
— Тихо, господарю. Наблизо има хора. И наистина, след слоновете се показаха онези, пред които стадото бягаше в панически страх. За общо учудване се оказа малък отряд от около двадесетина почти голи диваци. Но даяките имаха оръжие, което подчиняваше на тяхната воля огромните господари на джунглата — огъня.
От скривалището си Яниш наблюдаваше всички подробности от маневрите на враговете. Даяките хвърлЯха върху слоновете горящи факли от насмолени пръти. Върху дебелокожите гърбове те нанасяха ужасни рани, съпроводени от непоносими болки. После факлите падаха на земята, а даяките ги вземаха отново и ги хвърляха след слоновете, като ги направляваха в една и съща посока.