За щастие живият поток мина покрай скритите в камфоровата горичка хора. Увлечени в работата си даяките не успяха да ги забележат.
— Ловци ли са? — попита шепнешком Яниш стоящия до него Падада.
— Да, ловци. Само че те не ловят слонове, а преследват господаря. Устроили са това за теб и приятелите ти. Бъди сигурен, че напускането на кораба и потеглянето ни насам е известно на враговете ти. Затова са изпратили срещу теб слонове, разчитайки, че някъде в гората гигантите ще срещнат отряда ти и ще го стъпчат.
— Това означава, че можем да очакваме нова среща с това стадо.
— Възможно е, ако не ускорим хода си, за да направим опит по-бързо да се скрием в укреплението на ТремалНаик. Но аз не зная дали сме далеч от Пангутаран. В този гъсталак почти не е възможно да се ориентира човек. Все пак мисля, че ще успеем да се доберем преди разсъмване.
Отрядът напусна скривалището си и тръгна на път, като си пробиваше път в гъстата гора. Шумът на слоновете се чуваше все по-слабо и затихваше почти половин час.
От време на време шумът нарастваше и това означаваше, че слоновете се връщат.
Но Падада и Танхуза навреме усещаха опасността и, успяваха да избягнат неприятната среща, като маневрираха изкусно.
Най-сетне в гората се въдвори предишното спокойствие. Навярно даяките бяха изгубили надежда да открият отряда в тази част на джунглата и продължаваха пътя си към брега на Кабатуан. А може би слоновете най-сетне бяха успели да се разпръснат и по този начин да прекратят играта.
Тогава метисът Танхуза отбеляза:
— Скоро ще навлезем в плантацията. Ако не се лъжа, намираме се около Марапохе.
— Що за чудо е това Марапохе?
— Приток на Кабатуан, който служи за граница на факторията. Но чакайте, какво е това?
— Случило ли се е нещо?
— Виждам огньове.
— От укреплението ли са?
— Не, господарю, По-скоро огньовете са на онези, които са обсадили жилището на ТремалНаик.
— Хм! Значи трябва да си пробиваме път към укреплението със сила, Никак не обичам да се бия! — заяви Яниш. — И е странно, че аз, най-мирният човек на света, като че ли нарочно трябва цял живот да се бия, бия, бия. Наистина, учудвам се, че от време на време ми се предоставя възможност да изпуша спокойно една цигара. Но право да си кажа, това започва да ми омръзва.
— Да нападнем обсаждащите откъм гърба предложи Танхуза.
— Добре — съгласи се Португалеца,
— Шт! — прекъсна разговора им лоцманът,
— Какво има?
— Чувам бълбукане на ручей. Той е точно пред нас. За да се доберем до укреплението, трябва най-напред да пресечем ручея,
— Ами тогава напред! Ще нападнем даяките. Точно сега ми се прииска да запуша на спокойствие, надявам се, че приятелят ни ТремалНаик на свой ред няма да остави пушките си да бездействуват, докато се промъкваме към укреплението му. Напред! Стегнете редиците!
И отрядът се спусна към святкащите огньове на даяките, които бяха обсадили селището на ТремалНаик.
УКРЕПЛЕНИЕТО ПАНГУТАРАН
След пет минути отрядът мълчаливо прекоси плиткия поток и се събра на противоположния бряг, който беше почти лишен от растителност. По-нататък се простираше широка равнина, върху която се открояваха само няколко скупчени дървета, а на края ясно се виждаше широка постройка с малка кула върху покрива.
Беше в часа преди разсъмването и нощният мрак все още не се беше разредил напълно, затова и трудно се различаваха детайлите по сградата, но Падада и Танхуза я познаваха много добре.
— Укреплението Пангутаран! — извикаха те в един глас.
— И при това заобиколено от всички страни от даЯки — добави намръщено Яниш, — дали главните им сили не са успели да ни изпреварят?
Действително многочислени огньове, разположени навсякъде, даваха основание да се предположи, че ловците на черепи са устроили голям лагер на това място.
За няколко минути беше образувана бойна колона. Всички участници в тази смела експедиция застанаха в два реда, като поставиха най-отпред смелите бойци и при пълна тишина се отправиха към укреплението.
Яниш преметна карабината си на гръб, измъкна кривата си сабя, а от колана си откачи двуцевния индийски пистолет с дълго дуло.
Като изминаха за няколко минути гъстите храсти, които ги отделяха от даяките, пиратите стигнаха до мястото, където трябваше да започнат рискованата си атака. Уверени в пълната си безопасност, даяките бяха разположили безгрижно бивака си около малките огньове, където отпочиваха на групички от по петшест души. На триста метра от тях се издигаше самото укрепление,