— Развлечението ми харесва — промълви Яниш, — още повече че всички тези приготовления и чудеса няма да направят ни най-малко впечатление на моите тигри.
— Нито на моите малайци — живо отговори индусът.
Силен вой от страната на даяките извести, че Поклонника е готов да пристъпи към изпитанието с огън, за да докаже на белия човек, че е неуязвим и има божествен произход.
Красивата Дарма беше застанала на терасата до баща си. Наоколо стояха хората на Яниш с готови оръжия и не отклоняваха нито за миг злобно проблясващите си очи от тълпящите се под самите стени врагове.
Поклонника се доближи до догарящия огън. Лицето му беше прикрито със зелен воал, на главата си беше нахлупил грамадна чалма. Беше облечен в широки дрехи, но краката му бяха боси,
— Този човек или е голям фокусник, или е истинско чудо — каза Яниш, вперил очи в тайнствения Поклонник.
— Нали не си забравил какво видяхме в Индия? — обърна се към него ТремалНаик, — Помниш ли опитите на факирите? Помниш ли празника ДармаРаджа, където за пръв път видя прекрасната Сурама, племенницата на раджата Гуалпар?
— Ах, дявол да го вземе! Бях забравил — отговори Яниш.
Той внимателно отдръпна от парапета наведената напред Дарма.
— По-внимателно, дете — каза и той, — нито за грош нямам доверие в тези разбойници.
— Но нали са без оръжие? — запротестира девойката, чието любопитство се разгаряше,
— Така изглеждат, Но те умеят много добре да го прикриват. А само един изстрел е достатъчен. Не, по-добре е да сме внимателни.
Поклонника дойде до огъня и се спря до каменната площадка, от която излизаше нетърпима горещина.
Камъните просто святкаха от скрития в тях пламък. Като постоя няколко секунди безмълвно, той вдигна ръце към небето и се обърна към онази страна, където се намира родината на пророка, сякаш го призоваваше на помощ. Сетне решително и спокойно пристъпи върху горещите камъни, като извика три пъти:
— Аллах! Аллах! Аллах!
Без да ускорява крачките си нито за миг, премина с боси крака нажежените до бяло камъни. Нито едно движение, стон или изкривяване на лицето не издаде, че усеща болка от чудовищните рани, които би трябвало да се появят по нозете му след тази разходка.
Даяките бяха замаяни от видяното, което в техните представи граничеше със свръхестественото, и гледаха избраника си с боязливи и в същото време пълни с обожание очи. За тях нямаше никакво съмнение, че този творящ чудеса човек е пряк потомък на Мохамед.
Но Поклонника не се задоволи с вече постигнатия успех. Той се обърна и отново измина същото разстояние с тихи и спокойни крачки, сякаш вървеше не по нагорещени камъни, а по обикновен път.
— Хей — извика Яниш, — този там непременно е в съюз с Велзевул! Как се изхитрява да понесе тази дяволска горещина? Краката му наистина са боси, в това няма измама.
Като слезе от нажежените камъни, хаджията се обърна и за няколко мига впери поглед в Яниш. После бавно се отдалечи към палатката си. А даяките, обхванати от някакъв екстаз, се мятаха под стените на укреплението и крещяха към небето:
— Аллах! Аллах! Аллах!
Накрая се спуснаха след отдалечаващия се Поклонник,
След десетина минути пред укреплението отново се появи, познатият вече пратеник.
— За какъв дявол отново си тук — недружелюбно го посрещна Яниш.
— Дойдох да те питам, гяур, съгласен ли си с условията, след като се убеди в божествената сила, която обладава потомъкът на Мохамед. Слагаш ли оръжие?
— Вярно! Наистина обещах да отговоря — каза Яниш, — затова върви при този син, внук или правнук на Мохамед и му предай, че сме много благодарни за даденото представление. Намираме комедията му за прекрасна.
Португалеца свали от единия си пръст великолепен златен пръстен и го хвърли на смаяния пратеник.
— А това е хонорарът на комедианта за сполучливия фокус. Върви си!
ЩУРМЪТ НА УКРЕПЛЕНИЕТО
Жестът на Яниш, който подхвърли пръстена си като заплата за даденото представление, имаше поразителен ефект. Той до невероятна степен унижи Поклонника, като го сне от пиедестала му на полубог до кривящ се за грош палячо. И това стана пред очите на стотиците фанатично предани и екзалтирани, кръвожадни диваци.
Този жест предизвика взрив от негодувание и неудържим бяс,
Пратеника едва се върна в лагера на даяките и там се вдигна невъобразим шум.
— Чудесно! — злорадо се засмя Яниш, докато слушаше този вой. — Това ми напомня за червените маймуни, когато напълнят устата си с червен пипер. Боят се очертава първокачествен. Ще се наложи да се защитаваме до последния патрон или … до последния даяк.