След това Португалеца извика:
— Момчета! Заемете местата си и се бийте с врага. Помнете! Ако попаднете в ръцете на тези демони, ви очакват такива мъчения, че смъртта би ви се сторила райско блаженство. Така че се сражавайте до последна капка кръв!
Хората от екипажа на „Мариана“ и тези от укреплението вече бяха разпределени и веднага заеха местата си. Като наблюдаваше маневрите им, Яниш със задоволство отбеляза, че представлението на знаменития Поклонник не беше произвело на старите бойци на Момпрацем, а и на преданите явайци и малайци на ТремалНаик ни най-малко впечатление.
Яниш неволно промълви сам на себе си:
— Струва ми се, че даяките ще си поизкъртят зъбите с тази здрава кост.
В очакване на щурма Португалеца и ТремалНаик отново се качиха на наблюдателната кула. Там беше вече и дъщерята на индуса.
— Кажи ми, Дарма — обърна се към нея Яниш, — не ти е тук мястото, нали? Зная, че отлично се владееш, но трябва да слезеш. Ей сега ще заговорят лилиите и миримите на даяките и ще посипят укреплението с куршуми и гранати. Не искам да се излагаш на опасност без нужда.
— Предполагате, че даяките ще се решат да тръгнат на пристъп? — попита девойката.
— Виждаш ли — отговори усмихнат Португалеца, захапал безгрижно цигара, от която излизаха кръгчета ароматен дим, — такъв е светът. На земята вече няма благодарност, ..
— Защо? — учуди се Дарма.
— Да — продължи Яниш, — изпратих на Поклонника награда за изкуството му да върви по огън, без да изгори стъпалата си. Този пръстен струва най-малко хиляда флорина. Всеки комедиант би бил доволен от такава щедра заплата. А този не се задоволява и се готви да ни устрои скандал.
— Ах, сеньор Яниш — засмя се от сърце Дарма, — вие наистина сте непоправим. Мисля, че ще се шегувате дори когато се отправяте за царството на сенките,
— Възможно е — отговори Яниш, — но трябва да ти кажа, че и ти си храбра девойка. Защото се смееш, макар да разбираш, че всички ние, заедно с теб, сме заплашени от смърт.
— Щом съм до баща си и до вас, не се страхувам от нищо на света — отговори сериозно Дарма.
Гръм прекъсна разговора им. Даяките бяха пуснали в действие един от миримите си, но гранатата премина с фучене над укреплението, без да причини никакви щети.
— Върви си, Дарма! — настоя Яниш, — Сега твоето присъствие тук е напълно безполезно. Обещавам ти, че ако ни потрябва още една карабина, ще наредя да те повикат. А дотогава стой в долния етаж. Там ще си в безопасност.
Загърмяха пушки, освен тежките мирими и малките лилии заговориха и заудряха стената, която защитаваше укреплението.
— Ела, Дарма — повика индусът дъщеря си, — иди в кухнята и се погрижи да не загасне огънят.
— Изпращаш я в кухнята — учуди се Яниш, докато Дарма бавно се заспуска по леката стълбичка, без да обръща внимание на летящите над укреплението гранати. — Да не би ти, ТремалНаик, да готвиш закуска за милите даяки?
— Точно така — отговори индусът, — угощение им приготвям. Едно адско ядене, което ще ги накара да завият като бесни. Виж, те се приближават. Накарай спингардата да запее. Впрочем някога ти беше първокласен артилерист.
— Някога, когато обичах войнишкия живот — засмя се Яниш, — но сега съм поуморен от това… Все пак нека да опитам.
Той хвърли настрани фаса си и хвана спингардата. Тънката и дълга пушка можеше да обстрелва цялата равнина около укреплението.
Изглеждаше, че даяките са усвоили нещо от наставленията на загадъчния Поклонник. Те не тичаха безразборно, както правеха по-рано при атака, а бяха образували четири бойни колони, всяка от седемдесет до осемдесет човека, и се движеха уверено и в пълен ред, като се прикриваха зад грамадни квадратни щитове. Хората от четирите групи бяха въоръжени само с мечове.
Петата колона, която наброяваше около сто души, беше въоръжена с пушки и имаше за задача да подкрепя атакуващите. Тя се разпръсна във верига близо до гората и от там заобсипва укреплението с куршуми. Под защитата на тези стрелци бяха и артилеристите на лилиите и миримите, които непрестанно бомбардираха укреплението.
— Самбилонг започна работата си — каза Яниш, докато наблюдаваше как старият войник отправя дулото на спингардата си към колоната, която бързаше към подвижния мост.
— Добре! — отбеляза той след малко, когато гранатата се вряза в най-гъстата част от колоната на даяките.
Пушките на укреплението не можеха да конкурират по сила и дългобойност артилерията на врага, но затова пък самото то беше отлично защитено с ограда от теково дърво, по-здраво и от желязо, а цялото пространство вътре беше покрито с големи дървета, чиито гъсти клони представляваха сигурно убежище за добрите стрелци.