— Защо са ти потрябвали? — попита учудено ТремалНаик.
— За да намеря свободен път от укреплението.
— Ти се шегуваш!
— Никак. Нима сега е време за шеги?
С няколко думи Яниш обясни плана си. Той беше наистина малко рискован, но обещаваше успех, ако всичко се изпълнеше точно. Трябваше да напуснат най-добрата част на укреплението и да се затворят във вътрешната, където се намираха селскостопанските постройки, като оставят за плячка на даяките целия запас от брама. За щастие този запас се оказа грамаден. Факторията на ТремалНаик снабдяваше всички околни племена с този скъпоценен продукт.
Нямаше съмнение, че като нахълтат в укреплението, даяките ще се нахвърлят върху бъчвите с алкохол.
— Но ако напуснем каменната крепост, ще ни е трудно да се задържим в слабите постройки — възрази ТремалНаик.
— Няма да ни е потребно много време — отговори Яниш, — час, час и половина ще издържим. А това е напълно достатъчно. Сам ще видиш какво ще стане.
— Дали ще се хванат на въдицата?
— Непременно. Разузнавачите им се крият в живия плет и щом видят, че платформите са напуснати, веднага ще съобщят това на останалите. За тях ще е достатъчно, че никой не охранява подвижния мост.
— Кога ще направим това? — намеси се Каммамури.
— Щом започне да се смрачава, защото в тъмното по-лесно ще се измъкнем от укреплението.
— Добре — каза ТремалНаик оживено, — напълно одобрявам плана на Яниш.
— Имаш ли кон за Дарма?
— Четири са и всеки един от тях е превъзходен бегач.
— Прекрасно. Ще накараме даяките да тичат след нас до самия бряг. Колко време ти беше необходимо, Каммамури, за да се добереш до морето?
— Три дни.
— Ние ще се опитаме да стигнем по-бързо. По брега има доста рибарски селца и можем винаги да разчитаме на някоя пирога.
Съвещанието завърши с пълното уточняване на всички детайли от плана на Яниш и той веднага бе съобщен на останалите защитници, които го приеха без възражения.
След това бяха направени необходимите приготовления за бягството. Снеха спингардите от стените и ги разположиха зад вътрешната ограда върху набързо построени платформи. Зимникът беше опустошен и целият наличен запас от брама беше изнесен на двора. Той се състоеше от осемдесет големи бъчви. С такова количество можеше да се опие цяла войска.
Преди залезслънце, за да привлекат вниманието на даяките и да ги накарат да си помислят, че в укреплението е избухнал пожар, екипажът запали част от постройките. След това целият гарнизон се оттегли зад вътрешната ограда.
Както предвиждаше Яниш, обсаждащите ги даяки приближиха, привлечени от пожара, който унищожаваше истинските укрепления, в които се разбиваха доскоро яростните им атаки. Това ги окуражи и те побързаха да напуснат палатките си и да се втурнат в ново сражение. Разчитаха, че гарнизонът ще се предаде, щом се окаже между два огъня.
Вече беше достатъчно тъмно, когато часовоите известиха за приближаването на врага. Даяките сформираха седем щурмови колони и със силни викове се устремиха към крепостта.
Яниш видя, че противникът вече минава през зоната на бодливия храсталак и заповяда да запалят купчина сухи клони, натрупани под навесите и в стаите. След като се убеди, че целият гарнизон е зад втората ограда, откри огън със спингардите, за да симулира отчаяна защита. В този момент даяките бяха под самите стени. Като видяха, че са отчасти разрушени, те спряха в нерешителност за миг, защото се опасяваха да не попаднат в капан. Но колебанието им не трая дълго и се втурнаха във вътрешността на укреплението, като надаваха диви викове и размахваха победоносно кампиланги.
Когато ги видя да се нахвърлят върху бъчвите с брама, Яниш Зареди да спрат стрелбата, за да не ги дразнят излишно.
Около бъчвите нападателите отново се повъртяха колебливо, защото не знаеха какво съдържат, а и недоверието им от лесната победа не ги беше напуснало. Страхуваха се от внезапно нападение. Но миризмата на алкохола лесно стигна до носовете им.
— Брама! Брама! — завикаха в един глас.
Нахвърлиха се с настървение върху бъчвите, изваждаха тапите им и с шепи пиеха ароматната опиваща течност. Радостен рев се понесе над тълпата от победители. Вече нищо не им пречеше да се насладят на скъпоценното питие, защото и обсадените прекратиха огъня.
Защо да не глътнеха няколко глътки, пък сетне да продължат атаката си до пълния разгром на враговете.
Но още първите капки промениха намеренията им. Скъпоценната течност, разбира се, беше много по-вкусна от оловните куршуми, които ги очакваха.
Напразно водачите им ги тласкаха напред — нищо не беше в състояние да ги откъсне от плячката.