Осемдесет бъчви с брама! Какво щастие! Нито един не беше виждал толкова много от това питие на едно място.
Те захвърлиха всичко, дори щитовете и кампилангите си, и пиеха до замайване.
Това беше небивала, фантастична оргия, някаква вакханалия под червената светлина на пожара.
Яниш и ТремалНаик потриваха радостно ръце, а в същото време хората от гарнизона тихо разклащаха коловете на оградата и приготвяха мястото за отстъпление.
Подпалиха и навесите и от всички прозорци на стаите в изоставената част на укреплението се показаха гъсти кълба дим.
Още малко и между противниците щеше да застане непреодолима огнена стена.
Даяките, изглежда, не обръщаха ни най-малко внимание на пожара, който заплашваше да обхване укреплението. Те опустошаваха една след друга скъпоценните бъчви. Водачите, след като се отчаяха да им въздействуват, сами забравиха дисциплината и с усърдие, достойно за похвала, последваха примера на подчинените си.
Скоро почти всички здания на укреплението горяха като огромен огнен стълб,
Най-сетне настана очакваният момент.
— Напред! — изкомандува Яниш. — Оставете всичко освен оръжието и припасите.
Като носеше ранените си, отрядът в дълбоко мълчание напусна оградата, промъкна се зад външните стени и бързо потегли към гората.
Дарма яздеше отличен кон. От едната и страна я охраняваше баща й, а от другата Яниш — и двамата също на коне.
Щом достигна покрайнините на гората, отрядът спря, за да отдъхне и хвърли последен поглед назад. Факторията представляваше огромен огън. Оградите пламтяха и се рушаха ведно с платформите и къщите. Заедно с трясъка на горящото теково дърво се чуваше ревът на пожара и грохотът на избухващите спингарди, които бяха оставени пълни. Няколко човека се мятаха около развалините и пренасяха по-далече от стихията пияните диваци, които можеха да изгорят живи около бъчвите с предателското питие.
Поклонника държеше в резерв няколко отряда. Щом престанаха да чуват шума на битката, тези отряди тръгнаха към факторията, за да се ориентират в обстановката.
— Адът да погълне цялата тази сбирщина! — изруга Яниш и подкани коня си. — Съжалявам само за едно: че трябва да тръгнем, без да си уредим сметките с онова проклето куче, Поклонника. Но нищо. Което е наше, няма да ни избяга … Ще видим. Все ще го срещна някога.
— Някога? — каза Каммамури. — Не някога, а сега. Трябва да бързаме, защото вече сме открити. Те ни преследват.
Светлината на пожара открояваше отряд от даяки, които се движеха в покрайнините на гората, като се опитваха да останат незабелязани. Изглежда, това беше последният резерв на хаджията, оставен специално да преследва бегълците.
— Те са не по-малко от стотина, въоръжени са с огнестрелно оръжие, а ние заедно с ранените наброяваме четиридесет човека — каза Португалеца, — по-добре ще е да качим ранените на конете и да се доверим на краката си.
Между отряда на даяките и бегълците имаше няколко километра и хората на Яниш правеха отчаяни усилия, за да поддържат това преимущество.
Стремителното преследване под сенките на гигантските тропически растения продължи цял час. След това Яниш и ТремалНаик дадоха сигнал за спиране в един гъсталак, за да дадат възможност на по-слабите да си поемат дъх. Тук имаха това малко предимство, че биха могли по-успешно да организират защитата си в случай, че бъдеха открити.
Дълго време отрядът се притаяваше в гората и очакваше появата на даяките, но най-накрая всички решиха, че те са изгубили следите им, и потеглиха отново. Пътуването продължи през цялата нощ и едва на сутринта спряха отново на брега на рекичка, която явно беше приток на Кабатуан.
Страхът, че ще бъдат настигнати от потерята, малко по малко се разсейваше и отрядът започна да се надява, че ще успее да се добере до морския бряг без повече схватки. Следващите три денонощия също минаха съвсем спокойно в скитане из безкрайната джунгла и на петата утрин бегълците вече изкачваха първите възвишения на Кристалните планини, чиято висока верига се простираше от север на юг покрай източния бряг на острова.
По обед на следващия ден видяха от високите скали разстилащото се в далечината море и се заспускаха в тясна долина, която трябваше да ги изведе до самия бряг.
Бяха вървели вече повече от четири часа в пълно мълчание и в колона по един, защото проходът беше много тесен и можеха да очакват всякакви изненади. Изведнъж се раздадоха далечни викове и ги накараха да застинат на място.
— Даяки? — попита Яниш и се обърна бързо.
В това време над долината се разнесе изстрел и по възвишенията, които я ограждаха, се появиха множество даяки, които бързо се заспускаха надолу.