В пирогата на Яниш бяха останали седем човека. В приближаващата джонка имаше поне четири пъти повече бойци. Освен това след нея идваха отвсякъде и даякските лодки, препълнени с войници.
Оставаше им или да се предадат, или да отидат на дъното.
Джонката успя да свали платното на пирогата и екипажът и прекрати стрелбата, за да се приготви за ръкопашен бой.
Като видя това, Яниш се реши на отчаян ход. Без да дочака нападението, той реши да атакува пръв.
Хората му дадоха последен залп и се хванаха за парангите. Но изведнъж, някъде съвсем отблизо се разнесе топовен изстрел и в същия миг към кърмата на джонката се появи гъст дим. Прерязаната й от граната та мачта рухна на палубата и покри с грамадното си платно целия екипаж,
Яниш беше учуден от тази неочаквана помощ в най-критичния момент и се обърна да види кой му я бе оказал. Откъм северния край на остров Гайа приближаваше великолепен параход, на палубата на който се виждаше група облечени в бяло хора.
— Спасени сме, приятели! — извика той радостно. В това време втори снаряд разби руля на джонката и разсече на две една от лодките, които бяха на борда и. Португалеца за миг се намери на кърмата и постави ръцете си като рупор пред устата:
— Насам, на помощ, деца на стара Европа!
Последва втори, трети, четвърти изстрел на оръдията. И всеки от тях достигаше целта си. Джонката получи вече три пробойни и наведената й страна загребваше вода. Ясно беше, че тя непременно ще отиде на дъното. Един след друг моряците й започнаха да се хвърлят във водата и да плуват встрани, за да не попаднат във водовъртежа, който щеше да се образува от потъването,
— Приятели! Хванете веслата! — извика Яниш. — Каквото и да става, Поклонника трябва да бъде в ръцете ни.
И докато параходът спускаше две лодки с въоръжени хора, пиратите с няколко удара на веслата долетяха до готовата да потъне джонка. На борда и бяха останали само мъртвите и неколцина ранени. Останалият и екипаж правеше невероятни усилия да доплува до брега.
Яниш, Каммамури и Самбилонг като котки се изкачиха на палубата, цяла облята в кръв, и се втурнаха към кърмата, където се надяваха да намерят Поклонника.
Не сгрешиха — тайнственият им враг лежеше на постелка от платно и притискаше с ръка дълбоката рана на гърдите си.
Не беше мъртъв, защото, когато видя Яниш и приятелите му, с неочакван порив се изправи на колене и извади от пояса си дълъг индуски пистолет. Насочи го към Португалеца, но Каммамури с риск да бъде застрелян, успя да измъкне смъртоносното оръжие от ръцете му.
— Мислех, че отдавна си отишъл в страната на сенките — каза махратът, вперил горещите си очи в Поклонника, — но тъй като си още жив, ще ти помогнем да отидеш там, откъдето си дошъл — в ада.
Яниш и приятелите му скочиха с тялото на пленения хаджия в пирогата тъкмо навреме, защото джонката вече не успяваше да се крепи на повърхността. Едната от двете спуснати от парахода лодки хвърли към тях буксирно въже,
Яниш бързо завърза, по-точно, направо опакова пленника си,
— Изглеждат като европейци — не прекъсна той работата си, — но от каква ли националност са? Може би са англичани?
— Поне офицерът от лодката отдаде заповедта си на английски — отговори Каммамури.
— Дявол да го вземе, ще бъде много интересно, ако се окаже, че дължим спасението си на не по-малко опасен противник от даяките.
После Португалеца добави с тежка въздишка:
— А ТремалНаик? А Дарма? Какво ли става с тях?
— Парният катер отплава на юг — каза Самбилонг.
— Наистина ли? Не заминаха ли към устието на Кабатуан? Ако е така, кой е пленил приятелите ни? И къде са ги откарали?
В това време пирогата стигна до парахода.
На горната палуба стоеше около петдесетгодишен човек с островърха брада, облечен в морска униформа от тъмносиньо сукно със златисти копчета. Явно беше капитанът на парахода.
Яниш бързо се изкачи на стълбата и се обърна към очакващия го командир:
— Сърдечно ви благодаря, сеньор, за любезната помощ. Още няколко минути и главата ми щеше да бъде в колекцията на някой от онези ужасни ловци на черепи,
— Много се радвам, мистър, че успях да ви спася стисна ръката му капитанът, — мисля, че всеки бял човек би постъпил така на мое място.
— Простете ми. За мен е чест да говоря с капитана на този чудесен параход.
— Да, сър. Името ми е Хари Брайън. От Америка съм, щата Калифорния.
— Параходът ви, както виждам, е съоръжен по-до-бре от който и да е първокласен крайцер.
— Не изглежда лошо, нали? — засмя се капитанът. — Все пак е истина, че в тези води няма да се намери нищо по-добро. Къде бихте искали да слезете, сър?