— Колкото се може по-близо до Момпрацем — отговори Португалеца, — ако това не ви затруднява, разбира се,
— Ще ви закарам право във вашето любимо леговище на тигрите — засмя се капитанът, — Момпрацем е на пътя ни и с удоволствие ще го посетя. Но заповядайте, сър, в каютата ми.
По време на обилната закуска в капитанската каюта Яниш подробно разказа всичките си приключения от последните дни и съобщи за опасността, която заплашва Сандокан.
— Мистър, искам да ви направя едно предложение — подаде му капитанът кутия с ароматни цигари, — предполагате ли накъде съм се запътил? В Саравака, за да се опитам да продам този параход, на който така се възхитихте.
Яниш скочи на крака от изненада.
— Искате да продадете този параход? Нима той не принадлежи на американския военен флот?
— Съвсем не, сър! Построен е в Орегона за султана на Шемиридан, който се готвеше да отмъсти на холандците за убития от тях негов баща. За съжаление, когато откарах парахода на мястото му, купувачът вече отдавна не беше между живите. Някакъв негов роднина, подкупен от холандците, беше изпратил султана на онзи свят. А неговият наследник беше толкова уплашен от гнева на холандците, че не искаше и да чуе за заплащане. Телеграфирах за този конфликт на фирмата и дирекцията ми поръча да се постарая да продам парахода на раджата на Саравак или на някой друг местен владетел. Бихте ли го купили? С него ще се превърнете в пълен господар на тези води.
— Да го купя? А цената?
— Цената си е цена — отвърна американецът; — фирмата, която го построи, иска за него петдесет хиляди фунта стерлинги.
— Ще заплатя и шестдесет хиляди — отговори Яниш, — парите ще получа от банката в Понтианак, но имам едно условие: да ми оставите всички машинисти. Ще им заплащам двойно.
— При такива условия съм сигурен, че никой от екипажа няма да откаже да ви служи. Предложението ви е прието. Дайте си ръката!
— А къде мислите, сеньор, да ми предадете парахода?
— Където ви е угодно. Искам само да ни откарате до Лабуан, за да се отправим към Шанхай, а оттам за дома.
Яниш извади от джоба си чековата книжка, с която никога не се разделяше при странствуването си, и написа няколко чека.
— Ето ви, капитане, чекове за шестдесет хиляди фунта стерлинги, които ще бъдат изплатени на предявителя в банката на Понтианак, където аз и Сандокан имаме депозирани три милиона флорини. Сеньор Брайън, от този момент параходът е мой, нали?
— Разбира се!
— Добре, тогава поемам командуването му.
— Аз пък — напълно доволен заяви капитанът — отсега се превръщам в съвсем обикновен пътник, който се ползува от гостоприемството ви.
Те приятелски си стиснаха ръцете. Сделката беше сключена и Яниш пристъпи към огледа на парахода. За негово удоволствие се изясни, че параходът притежава прекрасна артилерия от четиринадесет най-модерни скорострелни дългобойни оръдия, без да се броят по-малките.
— Отлично! — заяви Яниш, — Сега трябва да разпитам пленника си.
Параходът летеше на югоизток с такава бързина, която за онова време можеше да се смята за фантастична: почти тридесет километра в час.
Яниш не сдържаше възторга си.
— Истински дявол — потриваше доволно ръце, — лети като мълния. С такъв параход Сандокан може да обяви война не само на лабуанския раджа и навъртащите се около него английски авантюристи, но и на самата Англия,
След малко Яниш и Брайън се спуснаха в каютата, където лежеше пленникът, охраняван от Самбилонг и един матрос от екипажа на парахода.
Той беше около петдесетгодишен човек, слаб като скелет, мургав, с тънки черти, подобно на индусите от висшата каста. Черните му очи горяха със зловещ огън.
— Господине! — каза Самбилонг, щом влязоха. — Разгледах тялото на пленника. На гърдите си той има татуировка, която изобразява змия с женска глава.
— Така! Без съмнение той е от сектата на душителите — каза американецът.
— Така е! — съгласи се Яниш. — Не е арабин, нито мюсюлманин, а туг и индиец.
Пленникът беше притворил очи, но като дочу гласа на Португалеца, впери в него пълен с непримирима омраза поглед.
— Аз съм! — изсъска той. — Аз съм приятел на Суйод хан. Заклех се да отмъстя на ТремалНаик, на теб, на Тигъра на Малайзия, на всички, които ви помогнаха в борбата срещу хората от моята вяра. В ръцете ви съм. Загубих битката, когато тържествувах като победител. Можеш да ме убиеш, но това не означава нищо. За мен ще отмъстят!
— Хахаха! — разсмя се Яниш. — Колко е смешно това, което бълнуваш! А защо не ми кажеш кой ще е онзи, който ще отмъсти за теб? Може би ще се изплаша?