След това хвана Сандокан под ръка и го заведе до кърмата. Оттам се спуснаха в каютата, където ги последва и младата жена.
— Разкажи ми сега какво се случи в Момпрацем — каза Яниш, — защо се нахвърлиха върху теб? Каммамури ми разказа вече, че губернаторът на Лабуан искал да ти отнеме острова.
— Да, под предлог, че присъствието ми там представлявало опасност за колонията, защото вдъхновявало пиратите от остров Борнео. Никак не предполагах, че нещата могат да вземат подобен обрат. Нали ние оказахме неоценима услуга на Англия, като я освободихме от сектата на тугите?
— Преди четири дни получих нареждане от губернатора да освободя острова за двадесет и четири часа — продължи Сандокан, — иначе заплашваха да употребят сила. Тогава писах на губернатора, че владея острова от двадесет години и той ми принадлежи по право и че Тигъра на Малайзия не е човек, който току-така ще отстъпи. И ето вчера без обявяване на война се появи тази флота, с която ти така чудесно се разправи, но имаше и друга, съставена от малки кораби, която стовари на западния бряг четири роти сипаи с четири артилерийски батареи.
— Мръсници! — извика Яниш с негодувание. — Те все още ни смятат за пирати.
— Защитавах се отчаяно — каза Сандокан, — но когато разбрах, че съпротивата ми е безполезна, качих на корабите си най-верните хора, проправих си път между крайцерите й канонеркйте с пушечен огън и успях да избягам…
— Но притежаването на този чудесен кораб, какъвто е „Небраска“, няма ли да промени плановете ти? — попита Яниш.
— Преди двадесет години накарах Лабуан и Саравак да треперят. Ще направя същото и сега. Обявявам им война — на тях и на всички, които ще им помагат.
— А обявяваш ли война на убития от теб Суйод хан, главатаря на сектата на тугите? — неочаквано го запита Яниш.
Сандокан трепна.
— Какво искаш да ми кажеш, Яниш? Португалеца му разказа всичко, което беше успял да научи през последните дни.
Сандокан като че ли онемя. Наистина, той можеше да очаква всичко, само не и това. Мяташе се като тигър в тясна клетка.
Най-сетне се успокои и спокойно обмисли положението, в което се намираха. Реши да изпрати в Амбонг цялата си останала след сражението флотилия и да търси гостоприемството на старите си приятели и роднини. Остави само бързоходната и добре въоръжена бригантина, която можеше да бъде полезна.
Като обсъдиха всичко и взеха решението си, приятелите излязоха на палубата. На хоризонта вече се виждаше планинската верига на Лабуан.
„Небраска“ спря на километър от брега точно срещу мястото, където слязоха двамата калифорнийци.
След като подаде зелен сигнал, Яниш забеляза същия отговор и откъм брега.
— Те са — каза капитан Брайън.
Изминаха няколко минути в мъчително очакване и от брега се отдели лодка, която започна да се приближава, като оставяше след себе си блестяща фосфоресцираща ивица. Наситено с инфузори, морето светеше под ударите на веслата, сякаш под лодката имаше цял слой горяща сяра. Спуснаха въжената стълба и американските разузнавачи се изкачиха на палубата.
— Разбрахме каквото ни интересуваше — започна доклада си единият от тях, — научихме всичко от един моряк, американец, който бил на парния катер.
— Катерът спирал ли е в Лабуан? — попита португалеца.
— Само за няколко минути, за да се снабди с въглища и да свали този моряк. Куршум разбил рамото му и трябвало да се лекува. Според думите му на катера имало седем пленници: индусът, дъщеря му и петима малайци.
— Къде са ги откарали?
— В едно малко пристанище на Самбул, Редианг.
— Саравакското султанство! — извика Сандокан. — Това показва, че всичко е организирано от раджата на Саравак.
— Не, сър! Нашият сънародник ни каза, че човекът, който е взел в плен приятелите ви, се нарича Господаря на моретата и се ползува с поддръжката на губернатора на Лабуан и раджата на Саравак.
— Кой ли е този интересен субект с такава гръмка титла?
— Американският моряк нито веднъж не беше успял да го види, но ни съобщи като безспорен факт, че Господаря на моретата е могъщ човек и личен приятел на раджата на Саравак.
— Синдия, синът на Суйод хан! — промълви Сандокан след кратко мълчание.
След това се обърна към капитан Брайън:
— Вие искахте да слезете тук, нали?
— Да, сър. Ако не ви затруднява да ни свалите с хората ми, ние сме готови да напуснем парахода.
— Ще се съгласите ли да ми окажете една голяма услуга? Искам да ви предам едно писмо, което да пуснете в пощенската кутия, когато стигнете в Лабуан.
— Разбира се, дайте писмото, сър.