— Светлина! — каза той. — Прилича ми на електрически прожектор.
От палубата се дочу гласът на Харвард, който беше напуснал за малко машинното отделение.
— И аз забелязах тази светлина. Без съмнение, това е прожектор.
— Нима параходът, който преследваме, преговаря с други? — попита Яниш.
— Именно от това се страхувам — през зъби отговори Сандокан.
По негова команда в машинното отделение закипя усилена работа. Засилваха парата, като довеждаха скоростта до четиринадесет възела. През същото време на хоризонта тайнствените сигнали ставаха все по-чести.
Харвард обърна вниманието на Сандокан върху едно странно явление: далеч, почти до хоризонта, където морето беше обхванато от хладния мистичен пожар на фосфоресциращата вода и светеше особено ярко, се появи някаква черна точка, която се придвижваше с непонятна бързина.
— Какво ли може да е това? Може би моторна лодка?
След минута отново се обади:
— Наистина е моторна лодка. Вече е доста близо, на не повече от две хиляди метра от нас. Но, дявол да го вземе, няма дълго да я търпим наоколо. Ще я пратим по дяволите. Хей, артилеристи!
Веднага се появи един от американците.
ТАЙНАТА НА СЪР МОРЛАНД
Артилеристът стоеше в очакване. Среден на ръст, мускулест и сух, с дълга брада и недодялани маниери на морски вълк.
— Слушай, приятелю — обърна се към него Сандокан, — бившият ти командир те препоръча, като отличен артилерист.
— Да, сър! Очите ми все още виждат! — отвърна не без самодоволство той.
— Можеш ли да нагостиш с един хубав снаряд параходчето, което се опитва да ни приближи? Ако го потопиш или го повредиш, имаш сто долара награда.
— Добре, сър. Само ще помоля да се понамали малко скоростта.
— Стоп, машини! — изкомандува Яниш и „Владетелят на океана“ забави ход.
— Виждаш ли го добре? — попита Сандокан.
— Разбира се! — отговори той. — Това е баркас с торпеда на носа. Американско изобретение. Ако се допуснат наблизо, тези баркаси стават много опасни.
„Владетелят на океана“ спря окончателно. Артилеристът вече няколко минути се въртеше около оръдието си. Раздаде се изстрел и огнен меч разряза мъглата.
Няколко секунди се чуваше само свистенето на снаряда, а после в далечината се разнесе взрив. От торпедоносеца, който крадешком се приближаваше към „Владетелят на океана“, се издигна огнен стълб.
— Уцели го! — разнесе се хор от гласове.
Старият артилерист поглади самодоволно брадата си и се приближи до Сандокан.
— Е, капитане — каза усмихнат, — изглежда, спечелих сто долара.
— Двеста, приятелю! — отвърна Сандокан и му подхвърли кесия със злато.
Минута по-късно той промърмори:
— Вижте, така си и знаех. Това е цял флот.
Наистина на хоризонта се показаха много разноцветни светлинки и за опитното око не беше трудно да разбере, че това са сигналните фенери на няколко парахода.
— Какво ли може да бъде това? — попита Яниш. — Дали е лабуанската ескадра, или е флотата на саравакския раджа?
— Тези параходи, по всичко личи, идват от север — отговори Сандокан, — готов съм да се закълна, че това е английската ескадра, която отива да се съедини със саравакската. Навярно някой е успял да предупреди враговете ни, че се намираме в тези води.
— Това напълно осуетява първоначалните ни планове — отбеляза Яниш.
— Истина е. Защото ще се видим принудени да се отправим на север. „Владетелят на океана“ е могъщ параход, но не дотолкова, че да си мери силите с цяла ескадра. Ще трябва да отложим нападението на въглищните складове за по-удобен момент. Сега ще се отправим към нос Танонг Дату, за да вземем въглища от бригантината и после ще решим как да постъпим. Когато ескадрата на раджата тръгне да ни търси към Лабуан, ще се върнем тук, за да си разчистим сметките с него и със сина на Суйод хан.
— Дайте пълен напред, мистър Харвард.
— Дадено! — отговори американецът.
Тонове въглища се изсипаха в пещта и машините на парахода заработиха с трескава бързина.
„Владетелят на океана“ се понесе с пълна скорост. Сандокан, Яниш и ТремалНаик стояха на капитанския мостик и внимателно наблюдаваха подозрителните светлинки на хоризонта. Ясно се виждаше как неприятелските параходи променят строя си. Навярно бяха забелязали, че „Владетелят на океана“ взема друг курс, и сега се подреждаха, за да пресекат пътя му. Но разстоянието помежду им не само че не намаляваше, но постепенно взе да се увеличава, защото параходите от ескадрата не можеха да се мерят по бързина с могъщия крайцер. След час светлите точки вече не се виждаха на хоризонта.