ПОКЛОННИКЪТ ОТ МЕКА
— Е? Как се чувствуваш, храбри Танхуза? — попита Яниш, като приближи леглото на Метиса.
— О, Кабитани притежава вълшебни лекарства! — отвърна раненият. — Намаза тялото ми с някакъв мехлем и сега се чувствувам много по-добре.
— Да! Разправи ми всичко. Искам да знам моят приятел ТремалНаик все в лагера Пангутаран ли е, или се защитава от въстаниците другаде?
— Остана в Пангутаран, господин Яниш. И когато го напуснах, усилено се готвеше за защита от даяките, като се надяваше да изтрае до пристигането ви.
— Отдавна ли е дошъл в Момпрацем пратеникът?
— Преди три дни. Както виждаш, Танхуза, не загубих нито минута и дойдохме с най-добрия кораб, с който разполагаме.
— А какво мисли Малайския тигър за това неочаквано въстание на даяките, които само преди три седмици едва ли не се кланяха на господаря ми?
— Правихме най-различни предположения, но се страхувам, че не открихме истинската причина за въстанието.
— Всичко, което зная, ще ви разкажа, сахиб… Преди един месец, а може би и по-рано, из тези места се появи човек, който, както изглежда, не принадлежеше нито към малайската раса, нито към което и да било от племената, които населяват Борнео. Казват, че бил ревностен мюсюлманин и носел зелена чалма на главата си — знак, че е извършил свещено поклонение в Мека, на гроба на Мохамед, Вие знаете, сахиб, че даяките от тази част на острова не вярват нито в добри, нито в зли духове, както южните си сънародници. Те се смятат — по своему, разбира се. — мюсюлмани и са до такава степен фанатици, че надминават в това отношение дори мюсюлманите от Централна Индия… Какво е говорил, какво е обещавал този тайнствен поклонник на диваците даяки, и до днес нито аз, нито господарят знаем. Истината обаче е тази, че той много умело успя да засегне религиозния им фанатизъм, да ги хипнотизира и да ги накара да се разбунтуват срещу ТремалНаик и да разграбят факториите му.
— Виждал ли си този поклонник?
— Да, когато се изтръгвах от лапите на даяките, които ме измъчваха, успях да го видя. Висок е доста и възрастен, с измъчено лице и трескав поглед.
Двамата събеседници стояха известно време дълбоко замислени.
— Има още една причина, господин Яниш, която ни принуждава да се отнесем към даякския бунт с най-голяма сериозност. Разказаха ми, че преди две седмици тук се е спирал параход с английско знаме и че поклонникът е имал продължителен разговор с капитана на тоя параход.
— Англичанин? — попита Яниш, — Да, разбира се… Това е напълно възможно! В Лабуан постоянно се носят слухове, че английското правителство възнамерява да заграби острова ни Момпрацем под предлог, че представляваме постоянна опасност за колониите му.
— При това е нужно да се добави още, че на следния ден подир пристигането на тайнствения параход немалко даяки, които до този момент имаха за оръжие само стрели и ножове, се оказаха по тайнствен начин, притежатели на превъзходни пушки и револвери,
— Да … да! Сега ми е ясно всичко!
— Нима мислите, че англичаните действително ще ни изтикат от родния остров?
Яниш се усмихна, запали цигара и потъна в дима и.
— Тигрите от Момпрацем — каза презрително — не се борят за първи път с английските „леопарди“! Те вече неведнъж са треперили от бойните викове на нашия Сандокан! И този път няма да се засрамим!
В тоя миг от палубата се разнесе тревожният глас на Самбилонг:
— Елате бързо горе, капитане! Даяките приближават!
Португалеца смукна още веднъж от цигарата и без да бърза, се изкачи на мостика.
Действително между островите се придвижваха около дузина дълги пироги, пред които напредваше двойна широка лодка с поставен върху нея „мирим“ — оръдие с малко по-големи размери от споменатата „лила“.
— Аха! — забеляза Яниш без видимо напрежение, като насочи бинокъла си към бавно придвижващите се пироги, пълни с въоръжени до зъби даяки, облечени в пъстри бойни дрехи. — Искат да премерят силите си с нас? Много добре! Приготви ли им угощение, Самбилонг?
— Да, капитане! Оръдията са пълни и екипажът е готов за сражение!
Действително и четиридесетте мъже от екипажа се намираха на определените места. Част от тях бяха снабдени с пушки, останалите стояха около оръдията, които се приготвяха след последни нареждания за сражението.
— Е, да заповядат сега! — усмихна се Яниш, доволен от бързото и точно изпълнение на заповедите му.
Слънцето се приготвяше да прехвърли далечния хоризонт, разпръсвайки последните си лъчи над брега и го къпеше с розова светлина, както и безбройните островви и коралови рифове, в които се разбиваха с глух шум налитащите от безкрайния морски простор вълни. Грамадният огнен диск на дневното светило се спускаше гордо и започна да се покрива със синкав воал, запалвайки около себе си фантастично красиво ветрило от облаци. Грейнаха широки и златистопурпурни ивици по небосклона и постепенно се сливаха с ярката синева на бездънното небе.