— Не. Изглежда, островитяните ни търсят! — развълнувано каза Яниш.
— Видяха ли ви? — попита Морланд.
— Страхувам се, че да. Бях на скалите и лесно са могли да ме видят откъм морето. Заобиколиха скалите с лодката си и скоро ще бъдат тук.
— Нима ще ни нападнат и ще ни пленят? — изплаши се не на шега девойката.
— Няма нищо невъзможно — отговори Морланд и в очите му се мярна странен огън.
— Почакайте ме тук, ще отида да видя къде са — разпореди се Яниш.
Той бързо тръгна към брега.
— Мистър Морланд — обърна се към моряка девойката, когато Яниш се скри от погледа им, — не мислите ли, че островитяните ще отмъстят на Яниш?
— Разбира се! — отговори той. — Не забравяйте, че те смятат вашия приятел за виновника, който е отмъкнал въглищата им, и жестоко ще му платят за това.
— Но вие още носите униформа на офицер от британската флота. Лесно ще можете да го спасите.
— Аз? — изуми се морякът от молбата на девойката.
— Да, вие! Нима няма да се противопоставите на арестуването на Яниш?
Скръстил ръце на гърдите си, Морланд гледаше мълчаливо девойката. Веждите му бяха свити, лицето му имаше див израз, а в очите му проблясваха злобни огънчета.
— О, нима няма да го направите? — възкликна Дарма. — Не забравяйте, че точно той ви изтръгна от ръцете на смъртта.
Капитанът продължи да гледа девойката … По лицето му личеше, че в душата му се води силна борба.
— Той е мой враг! — глухо каза накрая.
— Мистър Морланд! — извика Дарма. — Не ме карайте да се разкайвам за уважението, което досега съм изпитвала към вас.
Морланд направи гневен жест, но веднага се опомни.
— Добре! — каза той. — Нека бъде както искате. Това поне ще ме освободи от свързващото чувство на признателност.
Капитанът излезе от пещерата, като мърмореше заплашително:
— Ако не сега, после. Рано или късно ще успея да го намеря и да отмъстя за смъртта на баща ми.
Лодката, която беше забелязал Яниш, стигна до брега и въоръженият и с пушки екипаж се разпръсна из крайбрежните дюни.
Един от островитяните, изглежда, забеляза Яниш, защото сложи ръцете си като рупор пред устата и извика:
— Хей, морски разбойнико! Излизай, няма защо да се криеш. Все едно, няма да ни избягаш,
Португалеца не го накара да повтори поканата си и с най-безгрижен вид излезе срещу преследвачите си.
— Добър ден, господа! — поклони се вежливо той. — Вашето ранно посещение е много ненавременно. . . исках да кажа, много навременно.
— Хей, ти! — продължи да вика островитянинът, — Не си ли от онези, които разграбиха въглищата?
— Въглища? Какви въглища? — извика Португалеца учудено. — За какво говорите?
— Как? — промени изведнъж тона си островитянинът. — Не си ли от екипажа на онзи пиратски кораб, който беше вчера тук?
— Дяволска работа! За какъв параход говориш? Аз съм честен джентълмен, който случайно е претърпял корабокрушение наблизо и никога нищо не съм имал с пирати.
— Тук има нещо! — започна да се усъмнява островитянинът. — Сигурно си от онези проклети разбойници.
В този момент иззад дюните прогърмя властният глас на капитана, който бързо приближаваше към мястото на инцидента.
— Ти ли се осмеляваш да ни наричаш разбойници? — викаше младият човек. — Искам да видя кой ще се осмели да каже такова нещо в лицето на капитан от англо-индийската флота, която е на служба при раджата на Саравак.
Когато видя появата на човек в униформа на английски морски капитан, островитянинът спря в пълно недоразумение и не знаеше какво да предприеме.
— Английски капитан? — каза най-сетне, като се съвзе от удивлението си. — Каква история!
После се наведе към брега и извика:
— Приятели, насам!
Петима въоръжени със стари мушкети островитяни се приближиха заплашително, но като видяха Морланд, веднага свалиха пушките си.
— Капитане! — обърна се към моряка единият от новопристигналите, който явно водеше отряда. — Кога дойдохте тук?
— Снощи, заедно със сестра ми и този мой приятел — отвърна Морланд, — Спасихме се от ужасно корабокрушение.
— В такъв случай няма да имате нищо против да ни последвате в Мангалум?
— Разбира се!
— Няма да бъдете принудени да чакате на острова дълго.
— Очаквате ли кораб наскоро?
— Да. По посока на северния остров забелязахме малък военен параход, който, изглежда, беше под английски флаг. Тогава още бушуваше бурята и той отмина в открито море.
— Кога видяхте този параход?
— Снощи преди залезслънце. Да не би това да е бил вашият параход, капитане?
— Не. Моят потъна на седемдесет километра оттук и катастрофата стана по-рано.