Но в момента, когато парчетата от експлодиралия крайцер още падаха обратно в морето, от друг крайцер на неприятелската ескадра избухна огнен сноп и гранатата му удари палубата на „Владетелят на океана“. Тя се пръсна на мястото, където О’Брайън отново се беше заел с апарата си, без да обръща внимание на страшните последици от неговото действие. Тялото на изобретателя отхвръкна в краката на Яниш.
— Лекар! — извика Португалеца и повдигна О’Брайън.
— Апарата… ми — едва прошепна ученият и протегна ръка към мястото, където само допреди миг се намираше страшното му изобретение.
Но там сега се търкаляха само неговите останки. Гранатата беше разбила всичко.
— Мистър О’Брайън — каза Яниш, — дръжте се! Той придържаше изправена главата му, от която обилно течеше кръв.
— Опитът… приключи — изхриптя ученият, — но той е сполучлив!
След тези думи очите му угаснаха. О’Брайън беше мъртъв. Войната беше унищожила Демона на войната и неговото ужасно изобретение.
— Първата жертва! — продума Яниш, докато се отдалечаваше от трупа.
Той потърси машинално в джобовете си цигари, но уви. те бяха празни.
— Дарма! Сурама! ТремалНаик! — извика Сандокан. — Влезте в бронираната кула. Артилеристи! Огън! Ще покажем на враговете си как умират тези, които ценят свободата повече от живота си.
Най-големият английски крайцер издигна на мачтата си сигнал, с който предлагаше на „Владетелят на океана“ да се предаде. Сандокан заповяда в отговор веднага да вдигнат бойното знаме и кървавочервеният му цвят още веднъж запламтя под лъчите на изгряващото слънце като символ на волния и смел момпрацем. Осъдените на смърт не пожелаха милостта на по-силния.
Можеше да се очаква, че неприятелят веднага ще открие огън. Но на флагманския крайцер отново издигнаха разноцветни сигнални флагчета: „Изпратете тук двете жени. Капитан Морланд отговаря с честта си за живота им.“
— Никога няма да ви напуснем! Искаме да умрем с вас! — отговориха двете девойки.
Едната произнесе тези думи тихо, но решително, а другата — Сурама — със звънтящ от някаква нечовешка радост глас.
— Предайте решението ни! — нареди Сандокан.
— Отново сигнализират нещо — забеляза Яниш. И наистина, почти едновременно на гротмачтите на трите крайцера се появиха черни знамена. Когато утринният бриз ги развя нашироко, вик на изненада се изтръгна от гърдите на Сандокан и приятелите му.
— Знамето на тугите!
Над неприятелските кораби наистина се развяваха зловещите знамена на тугите: кръгло жълто петно на черен фон, а в него фантастична човешка фигура с четири ръце.
— Огън от всички оръдия! — загърмя металическият глас на Сандокан.
„Владетелят на океана“ се обви в облак от барутен дим и към неприятелските параходи се понесе град от снаряди.
Неприятелят отговори веднага с тройно по-могъщ залп.
Трудно е да се разкаже какво ставаше на параходите, които яростно се сражаваха. Във всеки случай, още в самото начало значителното превъзходство на противника стана повече от очевидно. „Владетелят на океана“ в истинския смисъл на думата беше засипан с град от снаряди и скоро разрушените му бронирани кули замлъкнаха.
Изведнъж страшен тласък разтърси парахода. Чуха се отчаяни викове. Като се промъкна през купищата развалини, които изпълваха палубата, блед като платно, в кулата влезе Харвард.
— Спасявайте се! — извика той. — Всичко вече е свършено. Всеки миг параходът ще потъне. Има още няколко здрави лодки. Може би ще успеем да се измъкнем с тях.
— ТремалНаик! Вземи девойките и заминавай — нареди Сандокан.
Дарма лежеше в безсъзнание. Яниш с мъка успя да откъсне от себе си Сурама. Свалиха двете момичета в една лодка, където вече ги очакваха Каммамури и четирима гребци. Те веднага се отдалечиха от борда на „Владетелят на океана“.
Лодките от неприятелските крайцери бързаха към потъващия параход. На първата от тях се виждаше капитан Морланд, който размахваше бяла кърпа.
— Скачайте! Скачайте във водата! — викаше от отдалечаващата се лодка ТремалНаик с насълзени очи.
Сандокан и Яниш му махнаха прощално с ръце. И двамата се усмихваха.
„Владетелят на океана“ потъваше, но не се накланяше настрана. Той потъваше изправен и горд.
Червеното знаме на Момпрацем с изображението на тигрова глава всеки миг щеше да потъне в бездната. Сандокан го откъсна от дръжката и го прибра до гърдите си.
— Знамето ми няма да попадне в ръцете на враговете, то ще умре заедно с мен! — каза той.
Около стотина моряци, покрити от рани и неспособни повече да се сражават, се тълпяха около любимия си вожд.
Плахо и нерешително вълните започнаха да се прокрадват по палубата. Изглеждаше, че в този миг корабът ще потъне. Но внезапно той трепна и спря. Отнесен от течението, беше заседнал в пясъците на рифа Вернон и остана така полупотопен да стърчи над водата.