— Прекрасен удар! — одобри Португалеца. Въпреки голямата повреда и непрестанна канонада, от борда на „Мариана“ даяките не престанаха да се приближават все по-бързо, оказваше се, че са толкова многочислени, че никаква загуба на хора нямаше да ги сплаши, напротив, фанатичното им решение да достигнат заседналия кораб ставаше все по-опасно.
Към първоначалната флотилия, както забеляза екипажът на „Мариана“, внезапно се присъединиха отстрани десетки нови лодки, сякаш бяха изплавали от самото речно устие, буквално препълнени с превъоръ-жени диваци.
Като се събраха с подкрепленията, даяките все по-бързо и по-бързо идеха напред и доказваха, че имат очевидно намерение непременно да атакуват кораба.
— Работата започва да става много гореща! — измърмори Яниш и сам се залови за оръдието.
Две-ри гранати се врязаха в центъра на даякските лодки, унищожавайки всичко по пътя си, но сетне неприятелите се оказаха толкова близо до „Мариана“, че оръдията вече не успяваха да действуват.
— Е, тигърчета! — разпореди се гальовно-страшно Яниш! — Бързо очистете носа и грабнете оръжията!
Командата бе моментално изпълнена.
Всички стрелци се събраха на кърмовата част, оставяйки само няколко наблюдатели и сигнализатори. В това време Самбилонг с помощта на други две „тигърчета“ разтвори бързо няколко сандъка и разхвърли по палубата малки стоманени топки, осеяни с тънки, почти незабележими за окото игли.
Даяките, обезумели от злоба поради понесените загуби, заобиколиха „Мариана“, пълнейки околността с див рев и мъчейки се да се покатерят на палубата с ножове между зъбите.
Яниш измъкна сабята си и застана по средата на своите тигърчета.
— Стегни редовете!
В това време въоръжените с пушки стрелци не напускаха местата си от края на борда и даваха залпове.
Загубите за даяките ставаха все по-големи.
От толкова близко разстояние нито един изстрел не можеше да отиде напусто
Стрелбата се водеше с такова ожесточение, че дулата на пушките се нагорещиха и започнаха да парят ръцете на стрелците.
Убийственият огън, разбира се, не можеше да спре разярените диваци и те най-после успяха да се прехвърлят през борда и на огромни маси се изсипаха върху палубата…
Но в същия миг се раздадоха отчаяни викове от безумна болка.
Те замениха току-що раздаващите се викове за победа.
Врагът се натъкна на стоманените иглести топки.
Това страхотно оръжие извади от строя всички, които бяха успели да стигнат средата на палубата.
Оцелелите с няколко удара очистиха бордовете от убийствените игли и се стълпиха при мачтата.
Бяха около десет-дванадесет даяки.
Но оттам те бяха пометени с четири картечни изстрела; По такъв начин първият пристъп на врага бе отблъснат, но до победата бе още много далече.
След минута палубата на „Мариана“ отново бе наводнена с тълпи от гъвкави полуголи тела, които се хвърляха с дяволски вой, събираха се на групи за последен победен удар.
В този миг „на сцената“ се появиха ръчните бомби.
Като почака, когато изглеждаше вече, че корабът е в ръцете на даяките и на палубата се намираха стотина от тях, Яниш даде сигнал и върху им се посипаха бомбите.
Те избухваха с оглушителен трясък.
Унищожаваха масово нападателите.
Такива бомби бяха хвърлени и в препълнените с даяки пироги и потопяваха поголовно командата им.
Всичко това стана така бързо и неочаквано за врага, че приличаше на истински кошмар. Един миг — и нападателите вече отстъпваха по всички линии, като оставяха около кораба полупотъналите пироги, телата на стотици убити и ранени, които още се давеха с викове.
Малкото оцелели пироги се отдалечаваха с всички сили, а след тях връхлитаха, унищожавайки всичко, безпощадните залпове на „Мариана“.
Като се убеди в пълното поражение на врага, Яниш запуши моментално нова цигара.
— Най-после гостите си отидоха — засмя се той. — Струва ми се, че нашето угощение им се видя твърде горещо! Надявам се, поне сега ще ни оставят на спокойствие.
— Ще ни чакат, господине, при устието на реката! — отвърна Самбилонг, като гледаше също мрачно усмихнат изчезващите врагове.
— И отново ще започнат бой! — потвърди Танхуза, който още при първите гърмежи бе излязъл от каютата, за да вземе участие в сражението,
— Мислиш ли? — попита Португалеца.
— Уверен съм в това — каза Метиса.
— Е, добре. Ще им дадем още веднъж безплатен урок, който завинаги ще ги отучи да се тикат там, дето не са канени. Но ето какво, Танхуза: ще има ли достатъчно вода, за да се доберем с кораба до самия лагер на врага?