— Реката е дълбока на доста голямо разстояние — отвърна Танхуза — и вятърът е благоприятен! Ще се доберем без мъка.
— А какви са ни загубите?
— Осем ранени. От тях — двама опасно и четирима … убити.
— Дявол да ги вземе тия даяки и Поклонника им! — изруга Яниш и добави по-спокойно: — Е, какво? Такъв е законът на съдбата! Война е!
Обърна се към Самбилонг и се разпореди:
— Приливът се увеличава, скоро ще достигне най-голямата си височина. Да се възползуваме и да се измъкнем от пясъка!
КАБАТУАН
Най-напред палубата бе очистена от грамадата неприятелски трупове, сетне екипажът на „Мариана“ започна работа по изваждането й от рифа.
Завързаха две котви откъм кърмовата част, обтегнаха няколко от платната срещу вятъра, дванадесет моряци уловиха лостовете, за да помогнат на макарите. Все по-ясно и по-ясно се чуваше характерното търкане по корабното дъно. „Мариана“ се залюшка под напора на вятъра, който наду грамадните платна, сетне някак незабелязано се помести от мястото си, все по-бързо и по-бързо. Накрая, освободена от пленничеството, се люшна по вълните.
Беше спасена.
— Най-после! — извика Яниш. — Изглежда, приливът беше достатъчен, за да ни смъкне от тази проклета плитчина. Вдигнете котвите, тигърчета, и напред! Право в устието на реката!
— Няма ли да дочакаме да се разсъмне? — попита Самбилонг.
— Устието и фарватерът са широки и дълбоки — отвърна Португалеца. — Танхуза ми каза, че няма наноси. Предпочитам да се промъкна в реката, за да изненадам даяките, които, разбира се, не смятам, че скоро ще си отидат.
Котвите бяха извадени, платната — преместени. Танхуза, който не напускаше палубата, отиде при кормилото.
На кораба само той познаваше тези води и можеше да се ориентира.
— Карай в устието! — каза Яниш. — Когато навлезем, ще те отменим и ще можеш да си отдъхнеш.
— О, господине! — отвърна Танхуза. — Не съм дете. Нямам нужда от почивка. Мехлемът, с който Кабатани намаза раните ми, премахна болките. Сякаш се възродих!
— Аха … — каза Яниш — раните? Но ти не си ми казал още как си попаднал в ръцете на даяките и защо са те измъчвали.
— Бях започнал, господине, тази история, но разбойниците ми попречиха да довърша разказа си — отвърна Танхуза.
— И така, идвал си от лагера на ТремалНаик, когато са те хванали?…
— Да, господине. Господарят ми ме изпрати да се промъкна до брега на залива, за да ви послужа като лоцман при влизането в реката,
— Значи ТремалНаик очаква да му отидем на помощ?
— Той нито за момент не се съмнява, че вие ще побързате да сторите това.
— Но къде попадна всъщност … в ръцете на врага, Танхуза? И кога?
— Преди два дни. Някои от даяките, които работеха по-рано в плантациите край лагера, ме познаха, нахвърлиха се в лодката ми и ме плениха. Изглежда, са подозирали, че ТремалНаик ме е пратил на крайбрежието да чакам помощ. Затова даяките започнаха да ме разпитват, като ме заплашваха с най-тежки изтезания, ако не им кажа всичко. Отказах да стана предател! Тогава тези зверове ме хвърлиха изранен, завързан и облян в кръв, близо до един мравуняк, в малка яма. Като почувствуваха миризмата на кръв, белите мравки се нахвърлиха върху мен с хиляди и започнаха да ме ядат жив. Какви мъки преживях по това време… няма да говоря. Мъчението продължи около четвърт час. Но като разяждаха тялото ми, мравките едновременно гризяха и пропитите с мас върви, които ме стягаха, и извивайки се от болки, внезапно усетих, че вървите са отслабнали. Още едно усилие и бях свободен! Наблизо нямаше даяки. Те ме бяха предоставили на моята си участ. Затичах към близката гора и през нея се добрах до брега, където намерих лодка с платно, И като забелязах кораба ви, който се полюшваше едва-едва в далечината, заплувах към вас.
— Враговете ти заплатиха добре за мъките! — каза Яниш.
— Така и трябваше! — отвърна Метиса със стиснати зъби. — За тях не бива да има пощада! Но погледнете, господине . към тези огньове, които блестят по крайбрежието. Това са стражевите огньове на даяките.
— Виждам, но как мислиш… ще успеем ли незабелязано да се промъкнем през тия нежелани часовои?
— Ако минем през по-далечния проток, може би — да! Защото, както виждате, там няма огньове! Затова пък в канала, макар че има достатъчно вода, се виждат и немалко наноси. Впрочем там всяка крачка ми е позната и аз се надявам да закарам „Мариана“ благополучно в реката.
— Тогава карай, а ние ще направим някои приготовления … в случай че се срещнем с даяките … — завърши Португалеца разговора.
„Мариана“ се носеше леко и бързо по мрачните вълни.