Приливът се увеличаваше, отчасти изпълваше коритото на Кабатуан и така облекчаваше плаването на кораба.
Целият екипаж, с изключение на двама-трима моряци, които бяха заети с превързването на ранените, се намираше на борда в пълна бойна готовност, защото от даяките, макар че бяха претърпели страшни загуби, можеше да се очаква всичко.
Метисът Танхуза, който водеше „Мариана“ изпълни блестящо предначертаната маневра: като се плъзна покрай брега, корабът измени рязко курса си и навлезе в този ръкав на Кабатуан, където не се виждаха стражеви огньове. След минута Метиса, усмихнат радостно, каза на Яниш:
— Вече сме във фарватера на реката, сахиб.
— А как ти се струва, даяките не забелязаха ли появяването ни? — отвърна загрижено Португалеца.
— Изглежда, повечето спят. Не са очаквали, че така скоро ще се освободим от рифа.
Но Яниш не бе напълно убеден в тези предположения. Мълчанието и царуващото наоколо спокойствие му се струваха измамливи.
— Мисля, че макар и да ни пропуснаха в тези насам — промърмори той, — и това не е без цел. Може би събират силите си и по-нагоре по течението ще встъпят отново в бой. Ти, струва ми се, каза, че лагерът се намира на три-четири километра от реката? Много жалко, че ТремалНаик не е разположил резиденцията си по-близо до брега, ще трябва значи да се промъкваме до лагера през гората. И ще трябва да се остави част от екипажа за защита на кораба. Това усложнява работата, но приятелите ми, надявам се, ще покажат, че умеят еднакво добре да се бият както по море, така и в гора.
В същото време „Мариана“, след като заобиколи дълга пясъчна ивица, се носеше вече с напълно разперени платна по течението на Кабатуан.
Тази река бе почти неизследвана от европейците. Мястото, където в момента плаваше „Мариана“, имаше не по-малко от сто метра широчина. Високите брегове бяха засенчени от мангови и каучукови дървета. Нито един огън не се забелязваше в тази пълна с тайнствен и страховит покой гора. И най-лек шум не намекваше за възможното присъствие на многобройни даякски отреди.
Но с всяка крачка странното мълчание будеше тревожната подозрителност у Яниш и той бе нащрек като удвояваше бдителността си и изпитателно оглеждаше всяка педя от брега.
— Не, не може да бъде … — мърмореше той, — без съмнение, ние не сме могли да се промъкнем незабелязано. Те просто ни готвят капан! Ще се случи нещо скоро, да знаете! Но, за щастие, аз съм тук и няма да оставя да бъдем измамени! Твърде добре ги познаваме вече… Няма да ни намерят неподготвени!
Измина още половин час, но нищо не оправда подозренията на Португалеца и той започна леко да се успокоява.
Мълчанието растеше.
Изведнъж над устието на реката блесна огън.
— Ракета! — извика Самбилонг, преди огнената следа, която се изви като змия в небето, да изчезне.
— Странно! — каза Яниш. — Отде у тия диваци ракети?
— Капитане — отвърна Самбилонг, — това за сетен път доказва, че в тая работа са замесени англичаните! Диваците не знаят да употребяват сигнални ракети.
— А може би с това се доказва, че тайнственият скитник е запознал даяките с употребата на ракетите? — каза Яниш.
— Гледай, капитане! Сигналотговор! — едва не извика Самбилонг.
Друга ракета се издигна нагоре по течението на Кабатуан.
В този момент из палубата тук-там се раздадоха сдържани възклицания:
— Огньове! Гледайте! Гледайте!
С един скок Яниш се намери на капитанския мост, откъдето много по-удобно се наблюдаваше течението на Кабатуан, и зорките му очи различиха в мъглявата далечина множество огънчета. Те ту се скриваха, ту изскачаха и се раздалечаваха, сетне внезапно започваха да проявяват желанието да се съберат в едно цяло и ето, започнаха да образуват големи светли петна.
— Що за работа? — попита Самбилонг. — Светулки ли са, що ли? Не… Твърде големи са, не може да бъде …
— Разбира се, че не може да бъде! Какви светулки! — каза Португалеца, лицето на когото ставаше все по-мрачно.
Танхуза, който предаде за малко кормилото на един от моряците, се приближи до разговарящите се.
— Не можеш ли да ни кажеш що за история е това? — обърна се към него Яниш.
— Огньове, господине! Огньове, които се спускат по течението на Кабатуан срещу нас.
— Не може да бъде — отвърна Яниш сърдито. — Защото дори ако пламтяха по няколко огъня на една лодка, то и тогава всичките би трябвало да бъдат няколко хиляди, а даяките не могат да разполагат с такава грамадна флотилия, дори да съберат лодките от всичките реки на Борнео.
— Но, господине, това са все пак огньове — държеше на своето Метиса.
— Огньове … огньове. Така да бъде. Но на какво са запалени? Може би на плаващи дървесни стволове?