— Може ли човек да се сърди на кукличка? Нали си щастлива?
— Ужасно! — отговори Ема и дори свъси вежди.
Но усмивката изчезна от лицето на Елза, когато погледът й се спря върху Зауер. Той гледаше Ема с влюбени очи.
„Не, този брак не е отмъщение от страна на Зауер — помисли тя, — Зауер наистина обича Ема… Някаква магия. Магия! Кой произнесе тази дума! Да, Оскар Готлиб… и той говореше за магия. Какво означава всичко това? Чувствувам, че мислите ми отново се объркват…“
— А-а, новобрачните! — Гласът на Щирнер, който беше застанал на вратата на кабинета, прекъсна върволицата от мисли в главата й.
„Той вече знае?“ — с учудване помисли Елза.
Трудно й беше да преживее още веднъж сцената на честитяването, особено в присъствието на Щирнер, и тя незабелязано излезе.
— Честито, честито! — весело каза Щирнер.
Зауер силно и най-радушно стисна ръката на Щирнер. Изглеждаше, че от предишната му недоброжелателност нямаше и помен.
— Тази вечер смятаме да заминем на сватбено пътешествие говореше Ема, — вие с Елза ще имате ли нещо против?
По лицето на Щирнер се мярна израз на недоволство, но той тутакси любезно се усмихна на Ема.
— Разбира се, прекрасна кукличко!… Къде мислите да идете?
— В Ница или в Норвегия, не сме решили още. Ото иска в Норвегия, а аз — в Ница…
— Значи всеки поотделно ще прави сватбено пътешествие! — каза през смях Щирнер. — Сега в Норвегия ще замръзне мъничкото ви носле! — продължи той. — Трябва да я пазите, Зауер. Разбира се, вие ще отидете в Ница!
— Е, прощавайте, трябва да се приготвим за път! — И като хвана мъжа си за ръка, тя го повлече към изхода. По-бързо, по-бързо, Ото, толкова си тромав! Уверена съм, че ние винаги ще закъсняваме за влака!
Зауер живееше в пристройката, в малка уютна квартира. Младите се втурнаха с весело оживление и бързо започнаха да стягат багажа, като непрекъснато разговаряха.
— И така значи в Ница?
— Е добре, Ница, та Ница.
— Господи, всичко става толкова бързо, като при пожар!… Какъв тежък куфар!…
— Може да не заминаваме… Трябва да се изхвърлят книгите от него… Подай ми несесера…
— Да не заминем? Ти си се побъркал! Разбира се, че ще заминем! Ами рокля за път?…
— Ще купим из пътя. А засега сивата ти рокля прекрасно ще свърши работа.
Те седнаха на пода пред големия куфар и започнаха да изхвърлят книгите.
— Защо седим на пода като китайски статуи? — — попита накрая Ема. — Защо си извадил този куфар? По работа ли трябва да заминаваш?
— Никъде не възнамерявам да заминавам — отговори Зауер. — Не зная защо извадихме този куфар. Може би си искала да разгледаш тези книги?
— Книги? Тези скучни книги? Колко сме глупави! Побъркахме се от щастие!
Тя се разсмя звънко, стана, прескочи куфара и целуна Зауер.
Зауер се намръщи. Случаят с извадения неизвестно защо куфар го накара да се замисли.
— Защо се нацупи? Недоволен ли си от мене? — И Ема така лукаво наклони главицата си, че Зауер отново се развесели.
— Разбира се, че съм недоволен — каза той, като се смееше. — Още не си успяла да се преселиш при мен, а вече създаде безредие!
— Честна дума, не съм аз! Той сам! — Тя посочи куфара с крака си.
— Марш на мястото! Марш! Та помогни де, непоносим човек!
Ема и Зауер набутаха куфара под кревата. Никой от тях не си спомни повече за заминаването…
XII. В ШЕСТ ЧАСА ВЕЧЕРТА
— Не забравяйте, Елза, че утре е неделя. В шест часа вечерта трябва да получа вашия отговор. А сега заминавам вън от града по спешна работа. Ще се върна през нощта или сутринта. Всичко хубаво!
Щирнер излезе от зимната градина.
Елза остана сама. Но тя не мислеше за отговора на Щирнер: мислите й бяха отправени в друга насока. Не можеше да се оправи от удара, който й бе нанесъл Зауер със своята неочаквана женитба с Ема Фит.
Чувствуваше се самотна повече от всякога.
Златните рибки се движеха бавно в аквариума, като блясваха при завоите и плавно махаха меките си опашки.
Елза им завиждаше. Тези рибки живееха в стъкления сандък в робство като нея. Но те имаха своя малка игрива компания и не познаваха мъчителните съмнения. Тя се чувствуваше много по-нещастна, отколкото в най-тежките дни на своя живот. Какво й донесе богатството?
Съдебният процес, в който имаше някаква тайна, и богатството я бяха отделили от шумната тълпа на обикновените хора, които живеят, както им харесва, разхождат се по улиците, ходят на кино. Всяко нейно излизане привличаше вниманието, посрещаха я хиляди любопитни погледи. И тя се отказа от излизанията. Нямаше удоволствие, което не би могла да си позволи, и същевременно беше лишена от всички тях. Само една прозрачна стъклена стена я отделяше от широкия свят, в който преливаха всякакви багри, но за нея тази стена беше непреодолима. Тя шепнеше с болка в гласа: