Ема се спусна към него с радостен вик:
— Ото!
Но той грубо я отблъсна.
— Какво търсиш тук? — запита Ото мрачно жена си. — Излез, трябва да поговоря с фрау… Щирнер.
Елза го погледна с упрек, а Ема със сълзи на очи — сякаш казваше: „Виждаш ли как се отнася с мен?“
— Е? — каза Зауер, като гледаше сурово жена си. Ема въздъхна и послушно излезе.
— Ото Зауер, не мога да ви позная — каза с упрек Елза.
— Тя е моето нещастие! Не зная как да се отърва от нея — каза раздразнено Зауер. — Вие трябва да знаете, че любовта ми към нея беше изкуствено предизвикана от Щирнер.
— Това не ви дава право да се отнасяте с нея така. Тя в нищо не е виновна и ви обичаше по-рано не по заповед на Щирнер.
— Тя не ме интересува! — все така раздразнено отговори Зауер. — Къде е Щирнер?
— Замина. — Къде?
— Не зная. Той не ми каза, но навярно го няма у дома.
— Лъжете! Вие го криете!
— Слушайте, Зауер, ако не престанете да говорите с този тон, веднага ще изляза.
Зауер направи усилие да се успокои и седна до Елза.
— Простете ми, Елза — каза почти ласкаво той. — Много се изнервих през това време. Казвате, че Щирнер го няма. Значи вие сте свободна?
В отговор Елза кимна с глава. Тогава какво ни пречи да бъдем заедно?
— Зауер, но вие имате дете, жена…
— Не ми говорете за нея, Елза!
Той хвана ръката й. Елза се намръщи и тихо, но решително освободи ръката си. Вече не само жената и детето я отдалечаваха от Зауер. Новите черти на характера му го правеха чужд. А може би това не бяха нови черти; може би тази грубост и безсърдечност винаги бяха съществували под обвивката на хладната коректност и тя само не ги беше забелязвала по-рано?
И още едно нещо възпираше Елза. Щирнер, какъвто се разкри пред нея в последната нощ, порази въображението й. Той беше извършил престъпление. Упражни насилие над свободата на волята и чувствата й, но все пак остави следа в живота й. И тази бездна от страдания, която той откри последната нощ пред нея, не можеше да не я развълнува. Връщайки свободата й, той показа, че у него се бе запазила частица порЯдъчност.
Зауер не разбираше какво става в душата, на Елза и мислеше, че у нея говори само женската свенливост.
Отново се опита да хване ръката й и почна да говори, като все повече се увличаше:
— Кажете „да“, Елза, и ние ще бъдем щастливи. Двамата страдахме твърде много и заслужихме правото си на щастие. И още нещо, Елза, спомняте ли си, че аз се радвах, когато се отказахте от наследството, защото се боях, че ще ви загубя? Мисля, че сега то няма да стои като стена между нас. Щирнер го няма. Какво ви пречи да се възползувате от правото си? Готлиб? Не ме е страх от това пале!
Елза погледна Зауер и отново отдръпна ръката си. Зауер забеляза в погледа й учудване и страх.
— Не мислете, че в мен говори користолюбието! — побърза да се оправдае той, разбрал по своему този страх. — Не, аз ви обичам, само вас, а не богатството ви. Но бъдете практична. Разберете, че рай в колиба е мечта на поетите. Помислете за бъдещето си. Дайте ми пълномощия и аз гарантирам, че ще спася поне част от вашето състояние в размер на оставеното ви наследство.
Елза се изправи и вдигна ръце, сякаш се защищаваше.
— Не, Зауер, не! Не ми говорете за наследство! Не искам да преживявам още веднъж всички тези ужаси, цялата тая мръсотия… Да прекратим този разговор… Много съм уморена… Не съм спала цяла нощ и едва се държа на краката си…
— Но това не е последната ви дума, нали? — запита Зауер отдалечаващата се Елза.
Без да му отговори, тя бързо излезе.
Елза се втурна в стаята си и прегърна плачещата Ема.
— Не плачи, момичето ми! Няма да ти отнема Ото, но се боя, че ти няма да можеш да го върнеш при себе си.
— Мислиш ли? — запита Ема, като погледна безпомощно Елза.
— Може би по-късно… — каза Елза, за да утеши приятелката си, макар и да не вярваше в това завръщане.
— А сега и двете трябва да си починем. Няма да те оставя. Ще заминем далеч, за да забравим за всичко. Не плачи! Трябва да се пазиш. Не си сама. Имаш син и ние заедно ще го възпитаваме. В него ще намериш щастието си.
— Да, ще заминем. Не ме оставяй, Елза!
Зауер продължаваше да стои пред аквариума в зимната градина, навел глава, мрачен и зъл.
— О, дявол!… — внезапно извика той и неочаквано за самия себе си удари с юмрук стъклената стена на аквариума.
Стъклото се счупи, водата се изля и рибките, паднали на дъното, жадно разтваряха уста и удряха с опашките си по влажния пясък…
Трета част
I. КЪЩАТА КРАЙ МОРЕТО