Люлени от равномерния крайбрежен вятър, листата на палмите се поклащаха като огромни ветрила, движени от невидима ръка. Въпреки ранния час слънцето безмилостно печеше. Палмите хвърляха на земята синкавочерни сенки.
На хълма бе кацнала малка къща с плосък покрив и обширна веранда с изглед към океана. Зад къщата започваше тропическа гора. Палмите ограждаха гъсто къщата и я скриваха от зноя с широките си листа. Жив плет от бодливи растения опасваше участъка около чифлика.
Къщата беше уединена. Зад ниската планинска верига се намираше малко градче.
На верандата пиеше сутрешното си кафе млада русокоса жена с бял летен костюм и плетени сандали — местно произведение — на бос крак.
— Желаете ли още една чашка? — запита старият слуга с бяла блуза, широки бели панталони и пак такива плетени сандали.
— Не, Ханс, благодаря ви. Можете да разтребвате. Как са краката ви, Ханс?
— Благодаря ви, отлично. Това слънце прекрасно ме излекува. Още малко и ще мога да танцувам!
— Фрау Шмитхоф у дома ли е?
— Излезе за продукти. Скоро трябва да се върне. Желаете ли нещо, госпожо?
— Благодаря ви, нищо. Ханс си отиде.
Елза въздъхна, взе ветрилото от палмов лист, обърна лекото плетено кресло към океана и веейки бавно с ветрилото, се загледа в повърхността на водата, блеснала от утринните слънчеви лъчи.
Бяха изминали три години, откакто се пресели тук заедно с Ема, малкия й син и фрау Шмитхоф, която помоли да я вземе със себе си.
Първият човек, когото срещна тук, беше Ханс, старият слуга на Карл Готлиб. Той именно беше довереният човек, на когото Щирнер преди заминаването си беше поръчал да се грижи за Елза.
Щирнер се постара да „закрепи“ верността на Ханс чрез мислоизлъчване с голяма сила. Тогава Щирнер беше постигнал голям успех в мисленото внушение за продължителен срок — самият той се готвеше да си внуши „превъплощение на личността“ за цял живот. Ханс беше първият опит в това направление. Когато опитът с Ханс беше завършен и след проверката даде напълно трайни резултати, Щирнер се усмихна, доволен от своята работа.
„Колко лесно е сега да се правят хората верни и честни!“ — помисли си той, изпращайки Ханс.
Но тази вярност, изкуствено заякчена чрез внушение, беше само предпазливост. По всяка вероятност Ханс би останал верен и би изпълнил точно всички заповеди на Щирнер и без внушение. В банката на близкия град беше внесена голяма сума на името на Ханс. Но пълна господарка на парите и къщата беше Елза.
Харесваше й това усамотено кътче, далеч от шумните градове и всичко, което би могло да й напомни миналото. Искаше едно: по-скоро да забравят за нея.
Преселването им тук приличаше на бягство. Не казаха на никого къде отиват, заминаха внезапно, без предупреждение, а тук дори промениха фамилните си имена. Елза почна да се нарича Бекер — с презимето на добрата старица, която я беше прибрала и възпитала като дете. Ема прие моминското презиме на покойната си майка — Шпилман. Само Шмитхоф запази предишното си презиме.
— Твърде много съм свикнала с името си и ако го променя, ще се объркам. И после… може би това е незаконно и се боя от отговорност — казваше тя.
Малката колония водеше тих и мирен живот. Страхувайки се да не бъдат открити, не си пишеха с никого и дори не получаваха вестници. Шмитхоф и Ханс водеха малкото домакинство. Чернокожа бавачка помагаше на Ема в отглеждането на детето. Двама негри работеха в градината и се грижеха за два коня и едно магаре. Но от конете почти нямаше нужда. Рядко Ема и синът й излизаха с тях на разходка. Обикновено се ограничаваха с разходки пеша край брега на океана.
Всички бяха така загорели, че беше трудно да ги познае човек. Особено малкият Ото, или както го наричаха, Здравеняка. Тъмнокос, къдрав, почти винаги гол, бронзов от загара, той би приличал напълно на момче туземец, ако не бяха европейските черти на лицето.
В началото Ема малко скучаеше без обичайната обстановка на големия град, но скоро свикна с новия живот. Грижите около детето й оставяха малко свободно време. През загара на страните й изби предишната руменина и сега смехът й често се преплиташе със смеха на детето, сякаш две камбани изпълваха със звъна си цялата малка къща. Понякога вечер Елза свиреше на рояла: не можеше да се откаже от този навик. Детето заспиваше. Ема сядаше върху рогозка в нозете на Елза и се умълчаваше.
Всяка беше заета с мислите си.
Елза ставаше по-късно. Пиейки сутрешното си кафе, тя се вслушваше с беззвучна усмивка във веселите гласове, които звънтяха край брега на океана.
Здравеняка се губеше по цели дни на брега.
Събираше мидички и камъчета, ловеше раци, хвърляше обратно във водата дребните рибки, изхвърлени на брега от океанските вълни.