— Не!
— Но ако Щерн-Щирнер се съгласи на опита?
— Няма да се съгласи.
— Ще видим! Ще поговоря сама с него. Почакайте ме тук, сега ще се върна.
Качински остана на терасата, проследявайки с очи отдалечаващата се Елза.
Тя слезе до палатката на брега и почна да говори нещо с Щирнер, който внимателно я изслуша, после кимна с глава.
„Нима успя да го уговори толкова бързо? — помисли Качински. — Нали винаги, когато му предлагах да направя опит за възвръщане на паметта му за миналото, той отказваше с ужас.“
Елза покани Щирнер да дойде с нея.
— Той е съгласен — каза Елза, изкачвайки се на верандата, — съгласен е и дори сам ви моли за това.
— Вие сте съгласен? — запита Качински, който още не можеше да повярва.
— С най-голямо удоволствие. Нямам нищо против — отговори Щирнер.
Качински се замисли: „В края на краищата нали мога всяка минута да угася паметта за миналото у Щирнер. Ще го следя.“
— Нека бъде тъй, както искате — каза Качински. Извади от джоба си кутийката — акумулатор-усилвател, — приближи я до слепоочието и мислено заповяда, като фиксираше Щирнер с очи:
— Седнете и заспете!
Щирнер седна покорно и заспа начаса, затворил очи и отпуснал глава.
— Обикновено не прибягваме към приспиване — каза Качински, обръщайки се към Елза, — но това е трудна операция. Ще върна предишното му съзнание само за десет…
— За двадесет! — каза Елза.
— Е, за петнадесет минути, не повече. Надявам се, че за това време няма да причини големи беди. За всеки случай ще го следя от стаята, ще трябва да се примирите с това. Точно след петнадесет минути той отново ще стане Щерн.
Качински млъкна и съсредоточено се взря в Щирнер.
— Сега ще се събуди. Отивам.
Качински влезе в къщата и застана до вратата така, че да не го виждат от верандата.
Щирнер въздъхна дълбоко няколко пъти, поотвори очи и веднага отново ги затвори, заслепен от яркото слънце. Преходът от полумрака на голямата зала в дома на Готлиб към блестящата повърхност на океана беше твърде рязък. Накрая, примижавайки, той отвори очи.
— Какво е това? Къде съм? Елза, ти?… — Той се хвърли към нея и почна да целува ръцете й. — Мила Елза! Но какво значи това? Не мога да събера мислите си…
— Седнете, Лудвиг — каза ласкаво тя, — слушайте и не ме прекъсвайте. Имаме само петнадесет минути за тая среща… Всичко ще ви обясня. През онази бурна нощ вие си отидохте, като се превърнахте в Щерн. И ето че се срещнахме отново. Как? Ще ви обясня после, ако остане време. А сега ви моля да ми кажете по-бързо това, което ме измъчваше през всичкото време, през тези три години.
— Три години? — повтори учудено Щирнер.
— Кажете ми истината: виновен ли сте за смъртта на Карл Готлиб?
— Нали ви казах, Елза. Смъртта на Карл Готлиб действително бе причинена от нещастна случайност.
— Но второто завещание бе съставено само един месец преди смъртта му. И това ли е случайност?
— Не, това не е случайност. В това, ако искате да знаете, съм виновен. Действително накарах Готлиб да побърза да състави последното завещание, тъй като дните му бяха преброени. Независимо от цветущия си вид той беше смъртно болен от сърдечна болест. Лекарите не му бяха говорили за това, но на мен като на доверено лице казаха, че дните му са преброени и няма да преживее повече от месец. Затова му внуших мисълта да състави по-бързо завещанието. Защо на ваше име, а не на мое, струва ми се, вече ви обясних. Тази „крива“ водеше по-бързо до целта — каза той с познатата иронична усмивка.
— А моята услуга, направена на Готлиб, за която се упоменава в завещанието?…
— Тя съществуваше, макар че аз малко я попреувеличих. Веднъж ви предадох няколко полици, получени за изплащане, подписани от Карл Готлиб, но вие може би случайно забелязахте и обърнахте вниманието ми, че почеркът не прилича на обикновения. Пред вас не отдадох значение на това, но после предприех щателно разследване и намерих десетки такива полици. Те бяха подправени. Откъде се появиха? Кой ги беше подправил? След дълги и внимателни издирвания дойдох до убеждението, че това е дело на Оскар Готлиб — брата на покойния Карл. Събрах унищожителните улики и ги представих на нашето старче Карл. По този начин вие му оказахте услуга, макар аз да не му казах, че първа сте забелязала измамата — отворихте очите му за недостойното поведение на брата; Карл страшно се разсърди, още тогава ми каза, че ще лиши Оскар от наследство — тази мисъл не бе внушена от мен — и изпрати рязко писмо до Оскар. Оскар отговори с писмо, в което унизено молеше за прошка, признаваше вината си, но се оправдаваше с тежкото си материално положение. Това писмо трябва да се пази в един от огнеупорните шкафове на Готлиб…