— И то се намери! — възкликна Елза. — Това е истина… Сега ви вярвам!
— Кой го намери?
— Зауер имаше ключове. Когато вие си отидохте, Зауер се скара с Рудолф Готлиб, който отново предяви правата си за наследство. А Зауер очевидно искаше да ви замести във всичко и реши да се бори с Готлиб, за да запази имуществото за мен. Преди да запечатат шкафовете, Зауер успя да отвори един от тях, намери пакета с подправените полици и писмото на Оскар Готлиб и ги представи на прокурора, за да докаже правилността на завещанието на Карл Готлиб, лишил брат си от наследство. Раздразненият Рудолф стреля в Зауер, нарани го в корема и Зауер почина от перитонит, а Рудолф Готлиб бе осъден на десет години затвор и сега излежава наказанието си. Делото за фалшифицираните от Оскар полици се наложи да се прекрати в самото начало, тъй като Оскар внезапно умря от апоплектичен удар при първия разпит…
— Колко нещастия; — каза Щирнер. — Но нали аз не съм виновен за тях, Елза:
— Да, макар че може би имате косвена вина. Но няма да говорим за това. Сега ми кажете как се озовахте в Москва?
Щирнер сви рамене.
— Когато обмислях бягството си, реших, че враговете ми най-малко ще се сетят да ме търсят там. А и Московската милиция, разбира се, нямаше контакт с нашата. И реших „да изпратя“ Щерн там. Какво се е случило с Щерн, не зная.
— Мога да БИ разкажа малко от това, което научих от Щерн.
И Елза разказа на Щирнер за всичко, което беше станало с Щерн, чак до момента на идването им, без да споменава само името на Качински.
— Но как успяхте да върнете предишното ми съзнание? — запита Щирнер.
— Помолих за това един от вашите нови приятели. Исках да поговоря, макар и няколко минути, с предишния Щирнер, за да узная това, което ми казахте.
— И аз се съгласих да ми възвърнат съзнанието?
— Да, съгласихте се.
— Странно — каза Щирнер. — Предвиждах тази възможност и внушавайки си изменението на личността, дадох заповед на Щерн в никакъв случай да не се съгласява да се подлага на внушение.
— Значи Щерн не е послушал вас, а мен — усмихвайки се, отговори Елза.
— Елза, Елза, защо направихте това? Толкова е тежко да почувствувам отново на плещите си товара на преживяното! — каза с болка Щирнер.
— Той скоро отново ще падне от вас — отвърна Елза.
— Да, но сега ми е по-трудно да се разделя с вас, отколкото преди. Отново да ви забравя…
Щирнер стана, протегна ръка и като я гледаше с любов, каза:
— Елза!… — В този момент очите и лицето му внезапно станаха спокойни и като се посмути от това, че държи ръката й, той каза: — И така, фрау Бекер, идвате с нас на лов, нали? Аз съм съгласен, мисля, че другарите ми няма да имат нищо против. Нашият лов ще бъде напълно безопасен.
Елза разбра, че пред нея отново стои Щерн. Времето бе изтекло. Качински излезе на терасата с часовник в ръка и запита Щирнер:
— Кажете, Щерн, за какво говорихте с фрау Бекер на брега, само за лова ли?
— Да — отговори Щирнер, гледайки с недоумение Качински. — А за какво друго? Фрау Бекер дойде при мен и помоли да я взема на лов. Каза, че вие и Дугов сте съгласни, стига и аз да се съглася. Съгласен съм. И ето дойдох да ви кажа това. Нали така? — обърна се той към Елза.
— Точно така — отговори тя и се усмихна. Качински погледна Елза с укор и поклати глава.
— Защо клатите глава, Качински? — запита Щирнер.
— Но нали всичко мина благополучно — каза Елза на Качински.
— Кое мина благополучно? За какво говорите, господа? — недоумяваше Щирнер.
Качински махна с ръка.
— Така, дребна работа. Фрау Бекер изхитрува, желаейки да вземе участие в нашия лов… — каза той, като погледна с упрек Елза. — А вие… сериозно искате да дойдете, нали — запита Качински Елза.
— Разбира се, сериозно! — отвърна тя със смях. Качински отново разпери ръце.
— И така, утре сутринта тръгваме, нали? — запита Щирнер Елза.
IV. „ЛЕБЕДЪТ“ ОТ СЕНСАНС
След вечерята всички седяха на верандата и оживено разговаряха.
Гостите разказаха за Москва, за чудесата, които твори предаването на мисъл на разстояние, за необикновените възможности, които ще разкрие това мощно оръжие, когато човечеството го овладее до съвършенство.
Ема слушаше с увлечение, въздишаше и поглеждаше Елза, като че й казваше: „Колко интересно е там. А ние си живеем тук!…“
Огромният диск на луната се издигна над хоризонта, разливайки сребро върху целия океан до самия бряг. И вълните грижливо люлееха този подарък от небето.
Океанът лъхаше влажна вечерна прохлада. Цветята по-силно ухаеха с остър, сладникав аромат.