ГЛАВА II
ЗА НАСЛЕДСТВЕНИТЕ МОНАРХИИ
Тук няма да разглеждам републиките, защото съм го сторил обширно другаде.4 Ще се спра само на монархиите и, като се придържам към гореспоменатите класификации, ще анализирам как да се управляват и запазват тези държави.
Ще кажа, че в наследствените владения, свикнали с управляващата ги владетелска фамилия, трудностите при запазването им са много по-малко, отколкото в новите. Достатъчно е владетелят само да спазва реда, установен от предшествениците му и в поведението си да се съобразява с обстоятелствата, за да може, дори и да не е способен и енергичен, да запази държавата си, ако тя не му бъде отнета от някой изключително силен неприятел. Но и тогава ще може да си я възвърне отново, когато завоевателят претърпи и най-малките несполуки.
Например в Италия дукът на Ферара5 можа да издържи на нападението на венецианците през 1484 г., както и на папа Юлий6 през 1510 г., защото беше представител на стара управляваща династия. Владетелят по рождение има по-малко причини и необходимост да угнетява поданиците си и може да спечели обичта им и, ако някои негови изключителни пороци не станат причина да го ненавидят, естествено е народът да е благоразположен към него. Продължителността и непрекъснатостта на едно управление заличават спомените за станалите промени и премахват причините за тях, защото всяка промяна влече след себе си нова промяна.
ГЛАВА III
ЗА СМЕСЕНИТЕ ВЛАДЕНИЯ
Затрудненията се срещат при новото владение. Ако то не е съвсем ново, а е съставна част на друго, с което образуват смесено владение, то промените в него се дължат на естествените затруднения във всяко ново владение, защото хората на драго сърце менят владетелите си като вярват, че с това ще се подобри положението им. Тази вяра ги подтиква да вдигат оръжие против владетеля, но много скоро установяват, че положението им се е влошило. Това е неизбежен факт — всеки нов владетел е принуден да притеснява новите поданици с поддържане на войски и с безбройните злини, които влече след себе си новото завладяване. Естествени врагове на владетеля са всички, които е ощетил и угнетил при завладяването на страната, като същевременно не може да запази за приятели онези, които са му съдействали при завоюването, защото не е в състояние да ги възнагради по начина, по който те са предполагали, че ще бъдат възнаградени и не ще може да приложи строги мерки към тях, понеже им е задължен. Колкото и да са силни войските на владетеля, за да може да завладее една страна, той винаги се нуждае от разположението на местните жители. Тъкмо поради това Людовик XII — крал7 на Франция, лесно завладя Милано и бързо го изгуби. За да се отнеме града първия път бяха достатъчни само собствените сили на Людовик. Същият народ, който му отвори вратите, като видя, че е измамен в надеждите си за по-добра участ, не понесе гнета на новия владетел.8
Вярно е, че когато разбунтуваните страни се завладяват втори път, по-мъчно могат да бъдат изгубени. След бунта владетелят става по-малко сдържан и взема необходимите за запазване на властта му мерки, които прилага при наказване на виновните, при откриване на неблагонадеждните и при осигуряване на по-слабите места.
Да се отнеме Милано от ръцете на Франция, първия път беше достатъчно дук Людовик да вдигне малко шум на границата, но да се отнеме втория път9 трябваше да се вдигне целия свят10 против нея и войските й да бъдат избити или изгонени от Италия.
При все това Милано и първия и втория път бе отнет от ръцете на завоевателя. Общите причини за първата несполука вече разгледахме; остава да разгледаме причините за втората и да посочим средствата, с които е разполагал френският крал и с които би разполагал всеки друг владетел на негово място, за да може да се закрепи в новото владение по-добре, отколкото го е сторил френският крал.
Ще кажа, че завладените държави, които се присъединяват към старата държава на завоевателя, или са от една и съща провинция и говорят еднакъв език с тези на старата държава, или са съвсем различни. В първия случай държавата може да се запази много лесно, особено когато жителите й не са свикнали да живеят свободно. За да се осигури владението им е достатъчно да се премахне властващия там род. Ако не се правят никакви други промени и обичаите са еднакви, хората живеят спокойно. Така е в Бургундия, Бретан, Гаскония и Нормандия, присъединени от доста време към Франция.11 Макар че има известно различие в езиците им, все пак лесно могат да се разбират помежду си, защото обичаите им си приличат. Който владее подобни държави и поиска да си ги запази, трябва първо да премахне стария владетелски род и второ — да не променя нито законите, нито данъците им. По такъв начин за кратко време новото владение се слива със старото и се създава едно цяло.
4
Авторът има предвид съчинението си „Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий“, написана през 1512 г. Всъщност трите трактата на Макиавели: „II principe“, „I discorsi sulla prima deca di Tito Livio“-, „Del’arte della guerra“, трябва да се разглеждат като три части на едно неделимо цяло.
5
Дукът на Ферара, представител на стария почитан род д’Есте, който е владял Ферара от 1208 г.
6
Джулиано де ла Ровере (1443–1513 г.) — избран за римски папа през 1503 г., като папа Юлий II.
7
Людовик XII, дошъл на власт през 1498 г., като успял, благодарение на съюза си с венецианците и с помощта на папа Александър VI, да завземе Милано през 1499 г.
8
През пролетта на 1500 г. изпъденият преди това от Людовик XII през 1499 г. Людовико Моро, използвайки недоволството на въстаналите срещу французите миланци, успял да си възвърне града.
9
В битката при Навара през 1500 г. Людовик XII (Луи XII) завзема за втори път Милано. Загубва го „втория път“ след битката при Равена н поражението при Невара през 1513 г.
10
Става дума за организираната през 1510 г. Света лига (съюз) между Венеция, Испания, Свещената Римска империя и Англия, която имала за цел да изгони французите от Апенинския полуостров. Централна фигура в Светата лига е папа Юлий II.
11
Филип II присъединява Нормандия към Франция през 1204 г. Карл VII присъединява Гаскония през 1453 г. Людовик XI присъединява Бургундия през 1477 г. Бретан се пада като зестра при брака на Карл VIII с Ана Бретанска през 1491 г.