Римляните са наблюдавали добре тези правила в завладените области: основали са колонии, закриляли са по-слабите, без да увеличават силата, омаломощавали са силните и не са позволявали на силните чужденци да имат някакво влияние в тези области. Като пример ще посоча само Гърция. Те са поддържали ахейците и етолийците, обезсилили македонското царство и изгонили Антиох. Заслугите на ахейците и етолийците не могли да повлияят на римляните да им позволят да се засилят за сметка на други: нито убежденията на Филип ги склонили да му станат приятели преди да са го отслабили, нито силата на Антиох могла да ги принуди да му оставят някое владение в тази страна.13 В тези случаи римляните са постъпили така, както трябва да постъпят всички мъдри владетели, които са длъжни не само да не изпускат от вниманието си настоящите безредици, но и да предвиждат бъдещите, като се стремят с всички средства да ги предотвратят. Когато предвидиш бедите отдалеко, лесно можеш да се справиш, но оставиш ли ги да се доближат до тебе, с нищо не можеш да ги преодолееш.
Всяка болест се лекува докато е все още излечима. Туберкулозата в началото се лекува лесно, но мъчно се познава, а след време, щом не е била позната и лекувана, лесно се познава, но мъчно се лекува. Същото нещо наблюдаваме и в държавните работи — когато болестите, които се раждат в държавата, се предвиждат (нещо, което е дадено само на мъдрия), те се лекуват лесно, но когато поради неумението да се предвидят се оставят да се развият дотолкова, че всеки да ги вижда, няма вече никакъв лек против тях.
Римляните са предвиждали отдалеч затрудненията и винаги са се справяли с тях. Никога не са ги оставяли да се развият и осъществят, само за да избегнат някоя война, защото са знаели, че войната не се избягва, а само се отлага и то в полза на противника. Затова са предпочели да водят войни с Филип и Антиох в Гърция, за да не ги водят по-късно с тях в Италия. Тогава са могли да избегнат и едната и другата, но не са пожелали да го сторят. Нито им е било по сърце правилото, което внушават днешните мъдреци: „да чакаме благоволението на времето“, а са се осланяли само на това, което са им вдъхвали смелостта и благоразумието. Защото времето гони пред себе си всичко и може да докара както доброто, така и злото, както злото, така и доброто.
Но нека да се върнем във Франция и видим дали тя е направила нещо от онова, което е необходимо. Аз не говоря за Карл, а за Людовик14, 14 който е властвал по-дълго в Италия и затова можем да следим по-добре неговите действия. Вие ще видите, че той е вършил обратното на това, което е трябвало да върши, за да запази една държава, която се различава от неговата.
Крал Людовик беше повикан в Италия от амбицията на венецианците, които искаха да се възползват от нахлуването му, за да завладеят Ломбардия. Аз не искам да осъждам взетото тогава от краля решение. Той искаше да навлезе в Италия, а нямаше приятели в тази страна (дори заради лошото поведение на неговия предшественик Карл му бяха затворени всички врати) бе принуден да се възползва от предложеното му приятелство. Неговото решение можеше да се увенчае с успех, ако не беше извършил грешки в другите си начинания. Със завземането на Ломбардия Людовик спечели отново славата, която беше загубил заради Карл. Генуа отстъпва, флорентинците му стават приятели и маркизът на Мантуа, дукът на Ферара-Бентиволи, владетелката на Форли15 и владетелите на Фаенца, Пезаро, Римини, Камерино, Пиомбино,16 гражданите на Лука, Пиза и Сиена се надпреварват един през друг да му предлагат приятелството си. Едва тогава венецианците можаха да съзрат необмислеността на взетото от тях решение — за да завладеят две педи земя в Ломбардия, те направиха френския крал владетел на две трети от Италия.17 Нека всеки прецени с колко малко усилия кралят можеше, ако беше се съобразил с посочените правила, да задържи властта си в Италия и да запази и защити всички свои приятели, които бяха многобройни и слаби, и се бояха — едни от църквата, други от венецианците, и бяха принудени да се присъединят към него. С тяхна помощ той лесно можеше да се осигури срещу онези, които представляваха значителна сила в страната. Но щом стъпи в Милано той направи обратното, като помогна на папа Александър да превземе Романя. Той не се сети, че с това си решение омаломощава самия себе си и по този начин се лишава и от приятелите си и от онези, които се бяха хвърлили в обятията му, като в същото време засилва църквата, като прибавя към духовната власт, която й дава такова влияние, още и значителна светска власт. Сторил първата грешка, той трябваше да я следва дотогава, докато бе принуден да дойде отново в Италия, за да пресече амбицията на Александър и да му попречи да завладее Тоскана. Не му стигна това, че засили църквата и изгуби приятелите си, ами в желанието си да завладее неаполското кралство взе, че го подели с испанския крал. Докато по-рано беше неограничен господар в Италия, сега той извика в нея един другар, към когото недоволните и амбициозните от тази страна можеха да прибегнат за помощ. Той лесно можеше да остави в това кралство един подвластен крал, но го изгони, за да постави на негово място друг, който можеше да изгони самия него.
13
Държавите от Средна Гърция, обединени в тъй наречения Етолийски съюз, се обединява с римляните срещу натиска на Филип V Македонски и сирийците. Това съвпаднало с интересите на римляните, които воювали срещу Филип. Била постигната обща победа през 205 г. пр.н.е. По-късно Етолийският съюз преминал на страната на сирийския цар Антиох III. С помощта на Филип V и Ахейския съюз римляните постигнали победа през 189 г. пр.н.е. И в двата случая римляните се възползвали от съюзниците си без да ги възмездят за оказаната им помощ.
15
Катерина Риарио Сфорца (1493–1509 г.), — управлявала Имола и Форли след смъртта на съпруга си Джироламо Риарио.
16
Става дума за Асторе Монфреди — владетел на Фаенца (1488–1502 г.); Джовани Сфорца — владетел на Пезаро (1466–1510 г.), Пандолфо Малатеста — владетел на Римини (1475–1534 г.), Джулио Чезаре Верано — владетел на Камерино; Якопо IV д’Апино, — владетел на Пиомбино. Всички са прогонени или убити от Чезаре Борджия между 1500 и 1502 г.
17
В резултат на съглашението Венеция получава само Кремона, Бергамо и Бреша, а Людовик XII — по-голямата част от Миланското херцогство, с което засилва политическото си влияние.