Ще кажа, че всички държави, известни от историята, са управлявани по два начина: или от един пълновластен владетел, заобиколен от слуги, които го подпомагат по негово благоволение и милост в управлението на държавата, или от владетел и благородници, които дължат своя сан не на благоволението на владетеля, а на произхода си. Благородниците имат свои управители и собствени поданици, които ги признават за господари, хранят естествена привързаност към тях.
В държави, управлявани от владетел и слуги, владетелят има по-голяма власт, защото в цялата държава го признават за най-високо поставената личност и ако поданиците му се подчиняват на други, подчиняват им се като на негови служители и административни представители, без да проявяват към тях някаква особена почит.
Примери за двата вида управление в наше време са Турция и Франция. Цялата турска монархия се управлява от един владетел, на когото всички останали са слуги. Неговата империя е разделена на санджаци. Султанът назначава на тези санджаци управители и ги сменя както намери за добре. Френският крал управлява сред множество благородници, които са признати и обичани от поданиците си. Благородниците имат и права, които кралят не може да им отнеме, без да се изложи на опасност.
Всеки, който проучи тези две държави, ще разбере, че за да се завладее турската държава, трябва да се преодолеят големи трудности, но веднъж завладяна, няма нищо по-лесно от това да бъде запазена. Трудностите при завладяването на турската държава се състоят в това, че завоевателят не може да бъде повикан от владетелите в империята, нито да разчита на бунта на приближените на султана. Те са негови слуги и са му задължени, по-мъчно могат да бъдат подкупени и, ако се подкупят, малко може да се разчита на тях, защото по гореизложените причини, не могат да поведат след себе си народа. Затова този, който напада Турция, трябва да знае, че ще я намери единна и да се надява повече на собствената си сила, отколкото на безредици вътре в страната. Но щом бъде победена и войската й сразена дотолкова, че да не може да се съвземе, единственият източник на опасения остава султанският род. Когато завоевателят премахне и него, няма вече от кого да се бои, защото останалите не се ползват с доверието на народа и както преди победата завоевателят не би могъл да се надява на народа, така и след победата не трябва да се бои от него.
Точно обратното се случва в кралства, управлявани като френското. Можеш лесно да влезеш в тях като спечелиш някой от благородниците, между които винаги има недоволни и жадни за промени. Те могат, по вече изложените причини, да ти отворят вратите на кралството и да те улеснят в победата. Но поискаш ли да запазиш властта си над завоюваната страна, ще срещнеш безбройни спънки, както от тези, които са те подпомогнали, така и от подтиснатите. Тук не е достатъчно да премахнеш кралския род. В кралството остават благородници, които застават начело на нови бунтове и движения и понеже не можеш нито да ги покориш, нито да ги избиеш, изгубваш завоюваното при първата опасност.
Ако проучите управлението на Дарий22, ще видите, че е подобно на турското и затова на Александър се наложило да връхлети Дарий от всички страни и да го прогони от крепостите му. След тази победа и след смъртта на Дарий това кралство по споменатите причини, било осигурено за Александър. И ако неговите приемници бяха сговорчиви помежду си, можеха да го владеят без затруднения. Действително бунтовете, които започнали в държавата, са били предизвикани от самите тях.23
Държавите, управлявани като Франция, е невъзможно да се владеят така спокойно. Честите бунтове на Испания, Франция и Гърция против римляните са били предизвикани от многобройните князе, които са били в тези страни. Докато те съществували, римляните били несигурни за властта си, но щом ги премахнали и изчезнал споменът за тях, те затвърдили владичеството си. И макар по-късно, по време на римските междуособни борби, всяка страна да се стараела да запази за себе си онези части от провинциите, в които е имала най-голямо влияние, те признавали само властта на римляните, защото вече била изчезнала династията на предишните им владетели.
Като се имат предвид всички тези обстоятелства, никой няма да се чуди на това, че Александър е запазил лесно Азия, а други владетели, например Пир и много други, са срещнали трудности при запазването на завоюваното. Това се обяснява не с малките или големи способности на победителя, а с различието на победените.
22
Дарий III Ахеменид (336–330 г. пр.н.е.) — последен цар на Персия, разбит от Александър Македонски при Ис (333 г. пр.н.е.) и при Гавгамела през 331 г.
23
Има се предвид въстанието на келтиберите и лузитанците (155–154 г. пр.н.е.) под водителството на Версенгеторикс (53–52 г. пр.н.е.); на Етолийския съюз и Ахейския съюз, които през 146 г. пр.н.е. превръщат гръцките земи в римска провинция.