Влак

Никола Вапцаров Влак

I

Влак през гарата протегнат.
Празник. Слънцето блести.
И народа се тълпи
на перона.
Той от жегата ще бега
там — навън, навън, навън
под дърветата, където
има в туй горещо лето
сянка и спокоен сън.

А отпред на влака чака
горделивата машина.
И кълба от дим изскачат
и се пръскат над комина.

Ние с тебе, мой читател,
ще отидем на Владая.
Там е толкова приятно!
Там на воля ще играем!

И когато падне мрак
над зелената гора,
ние с вечерния влак
ще се върнем у дома.

Влак, напред лети, лети!…
Но машината сама
не върви —
трябва пара.
Кой я кара? —
Машиниста и огняра.

Машинистът бди на пост —
той командва всеки лост.
А огняра, в пот облен,
хвърля въглища в пещта,
че машината реве:
Знай добре, знай добре,
пара трябва ми на мен,
много пара и вода.

Към Владая влак лети.
Пътя стръмен е нагоре.
И машината сумти
и се моли и говори:
— Ох, не мога, ох, не мога,
оставете ме за бога
дъх за малко да си взема!
А огняра отговаря:
— Няма време! Няма време!
— Уморена си — аз зная —
и отвръща машиниста. —
Ще починеш на Владая,
малко там ще те почистим
и ще ти дадем вода.
Да, да,
там ще ти дадем вода.

Ето и Владая. Ето
под разлистени дървета
сенки в близката гора
и полянки за игра.
Тук ще спреме, мой читател,
тук е толкова приятно!
И когато падне мрак
над зелената гора,
ние с вечерния влак
ще се върнем у дома.

II

Стига песни и игри!
Над гори и канари
вечерния здрач пълзи,
над горите, с здрач покрити,
виснат сиви,
дъжделиви,
буреносни
зли
мъгли.

Ей, читателю, ела
да се върнем у дома!
Не виде ли, капка дъжд
падна вече.
Изведнъж
недалече
секна огнена стрела.
У дома! У дома!

Нататък, нататък са хукнали всички,
нататък, нататък към гарата тичат,
там влака ще чака народа уплашен,
че бурята иде свирепа и страшна,
да бързаме здраво, читателю драг,
че гони ни буря, че гони ни мрак.

Най-после и гарата стигнахме! Ето,
чиновника, спретнат стои пред гишето,
народа се блъска, тълпи се отвред,
а той разпорежда: — Полека! Със ред!
Печат ще ударя на всеки билет!

Госпожа една си протяга ръцете:
— Ах, моля, изгубих си днеска билета,
за София искам сега да си взема.
Ще дойде ли влака таз вечер навреме?
— Разбира се, да, разбира се, да,
но моля, запазвайте ред, господа!

Чиновника вече затваря гишето,
печат е ударен на всички билети.
А телефонът отсреща звъни:
— О, ти ли си? Здрасти, колега! Вали…
Пристигна ли влака?… Пусни го навреме,
машината трябва вода да си вземе.
Дочуване. Чу ли? Пусни го навреме!

Чуй как тръпнат и потракват
релсите. Това е влака!
Нека вятъра фучи,
нека вън дъжда се лее!
Виж, три огнени очи
бързо мрака разпиляват,
идетой насам и бодро
колелата се въртят,
като че разказват гордо
за изминатия път.
Чуй, той кани отдалече:
„Тук при мен, при мен, човече,
тука вятъра не духа,
тук е топло, тук е сухо.
Ще починете, а аз
ще ви заведа у вас.“

А пък входния семафор
своята ръка рамахва
и със важен, важен жест
казва: „Път свободен! Влез!“

Спира влака пред перона,
спират двадесет вагона
и за миг сред глъч и врява,
виж, перона опустява.

III

Във купето има трима:
баба, старец и младеж.
И навлезли, тя подзема
със приветен, тих брътвеж:

— Вън вали ли? Да вали!
Време му е, нека плиска!
От градо ли сте, или
татък некъде от близко?

— От града сме. — А, така ли?
Що не кажете тогава?!
Да сте чули и срещали
нейде Дино от Дъбрава?

Син ми е, та със старика
му отиваме на гости.
Да го видим, що се вика,
пък да сложим стари кости.

В ъгъла старика дреме
със луличка във устата
и във такт, в размерно време,
олюлява си главата.

А младежа гледа с мътни,
гледа с трескави очи
в коридора всеки пътник
и мълчи, мълчи, мълчи.

— Ще ти мине като куче —
бабата го утешава. —
Във града светът е учен,
сетне, всичко с кураж става.

— Ех, с кураж… но и с пари!
— И парите требват, баби,
огънят да ги гори!
Откъм тех комай сме слаби.

Но нали си млад, ще мине,
болестта от младост бега!
Не е тя за млади, сине,
тя на старите прилега!
— Има във града, разправят,
болница. Да мога там
да се настаня, тогава,
вярвам, ще ми мине. Знам