от село момче, което
мислехме, че ще умре,
влезе в нея и момчето
оздраве! Оздраве!
И отново пак мълчи,
пак унася се младежа.
Бабата го гледа с нежни,
топли, майчини очи.
Колко хубави мечти
носиш в своите купета,
влак, преминал през гори
и през ширните полета!
Но за всичките съдби
там — в вагоните закрити,
кой на поста вярно бди
със очи във мрака впити?
Кой във дневната омара
и във вечерния мрак
с равномерно темпо верно
кара пътнишкия влак? —
Машиниста и огняра.
Тя, машината, е също
като всеки жив човек,
по нагорнището пъшка,
а надолу удря в бег.
И затуй, когато мина
влака гарата, надолу
облекчената машина
машиниста взе да моли:
— Ох, пусни ме! Охлаби
ти спирачките и аз
ще се спусна нанадоле
с триста километра в час.
Охлаби и ще се спусна,
в мене сигурен бъди,
ще премина аз изкусно
леко всеки нов завой.
С триста километра в час
ще летя във мрака аз,
не се бой, не се бой!
Само малко охлаби.
Ах, да знаеш как обичам
по надолното да тичам!…
Милостив към мен бъди!
Машинистът й отвръща:
— А защо, проклета дъще,
ти по стръмното нагоре
друго молиш и говориш?
— Ех, нима така се кара
влак по този хубав път?!
Тук не трябва даже пара,
колелата се въртят
тихо, гладко, с устрем лек
и помислил би човек —
не вървят,
а летят.
Машинистът отговаря:
— Още десет километра
мога да отпусна аз,
но надоле с ред ще караш.
Виж, отвън е дъжд и вятър,
да не стягам час по час
със спирачката. Разбра ли?
А машината се хвали:
— Трака-трак, трака-трак,
не ме плаши дъжд и мрак,
имам аз отпред прожектор,
той ми свети надалеко.
Трака-трак, трака-трак,
не ме плаши дъжд и мрак.
Тук е топло, приятно, нали?
Във вагона дъжда не вали,
но навънка със дъжд и със вятър се бори
човек неуморен.
Обхожда веднъж той и пак се повръща,
обхожда железния път
и си мисли: „Сега са заспали във вкъщи
дечицата — кротичко спят.“
Той мисли за тези дечица, които
отиват със влака в града,
и гледа небето — пробито корито,
което изсипва дъжда.
„Ще мина отново. Да бъдем на чисто.
Ще падне случайно скала…
И как ли ще може сега машиниста
да види сред тази мъгла?“
Човека потъва сред мрака,
а влака лети като бясна стрела,
потиска небето със мрак дефилето,
със мрак и със гъста мъгла.
„Аз съм могъща и мощна машина,
аз съм с стоманни ръце,
моята плът е корава и здрава,
огън е мойто сърце.
Аз не познавам какво е умора,
мога да мина стрела.
Със дъжд и със вятър, със хали се боря
и с непрогледна мъгла.“
А огняра й говори:
— Как по стръмното нагоре,
ако не подхвърля аз
въглища във твойта пещ,
ще се движиш ти тогаз?
Щеш не щеш,
ще запреш!
— Ах, ти жалка самохвалка —
машиниста се обажда, —
как във твоята глава
толкоз глупости се раждат?!
И защо са тез хвалби?
Ей сега, ако река
да натегна с таз ръка
здраво твоята спирачка,
мислиш ли, че можеш ти
да направиш поне крачка?
А машината отвръща:
— Аз съм силна и могъща,
но с спирачка всеки знае
другите да обуздае.
Вий сте слаби, слаби, слаби,
с жалки немощни ръце
и страхливи като баби,
без сърце, без сърце.
Вас ви чакат цял живот
в къщи вашите деца.
Щом усиля своя ход,
вие бърчите лица.
Срамота! Срамота!
Изведнъж в мъгла и дъжд,
там неясно
ту просветне, ту угасне
светлина! Светлина!
Стой! Отпред червен фенер!
Стой! На срещния завой —
кантонер!
Приближава все по-ясно,
расне страшната опасност
сред мъгла. Ето на:
там скала, скала, скала!
Машинистът е на пост
и спирачката е в ход.
Той командва всеки лост,
бди над нашия живот.
Бавно, бавно спира влака,
а отпред стои и чака
във ръката със фенер
бледен, мокър кантонер.
Той не чака тук награда,
виж сърдечните очи:
колко скромност, колко радост
и наивност в тях личи.
Тъй е скромен, мой читател,
всеки истински герой.
И когато чуеш вой
и хвалби от свой приятел,
знай, че той, знай, че той
не е никакъв герой!