Историята на Кармин бе написана от сина му, който очевидно бе направил задълбочено проучване и дори бе пътувал до Ню Йорк, за да прегледа архивите на Дружеството за подпомагане на децата. Синът му открил, че биологичната майка на Кармин, наскоро пристигнала от Италия, умряла при раждането му, а мизерстващият му баща го изоставил. Кармин починал спокойно в Парк Рапидс на седемдесет и четири години.
– Харесва ми да знам, че Кармин е имал хубав живот – каза Вивиан. – Това ме прави щастлива.
Моли отвори Facebook и потърси името на сина на Кармин, Кармин Лутън-младши. Имаше само един човек с това име. Тя отвори снимката му и подаде лаптопа на Вивиан.
– Мога да ти направя регистрация, ако искаш. Можеш да му изпратиш покана за приятелство или съобщение.
Вивиан се загледа в снимките на сина на Кармин с неговата съпруга и внуците им от скорошна тяхна ваканция – в замъка на Хари Потър, на влакче в увеселителен парк, до Мики Маус.
– Мили боже. Не съм готова за това. Но... – Тя погледна Моли. – Ти си добра в това, нали?
– В кое?
– В откриването на хора. Намери майка си, Мейси. А сега и това.
– О, не точно, просто пиша няколко думи и...
– Мислих си за онова, което ми каза миналия ден – прекъсна я жената. – да потърся детето, което изоставих. Не съм го казвала на никого, но през всички онези години, докато живеех в Хемингфорд, сърцето ми подскачаше всеки път, щом видех момиче на нейната възраст с руса коса. Отчаяно исках да зная какво се беше случило с нея. Но смятах, че нямам право. А сега се чудя... чудя се дали трябва да опитам да я открия. – Тя погледна Моли в очите. Лицето ѝ беше открито, белязано от копнеж. – Ако реша, че съм готова да го направя, ще ми помогнеш ли?
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
Телефонът не спираше да звъни в приличащата на пещера къща. Няколко отделни апарата звъняха по различен начин в различните стаи.
– Тери? – Гласът на Вивиан бе пронизителен. – Тери, ще вдигнеш ли?
Моли, която стоеше срещу старицата във всекидневната, остави книгата си и се изправи.
– Звучи сякаш е тук някъде.
– Търся го, Виви – обади се Тери от другата стая. – При вас има ли телефон?
– Може и да има – каза Вивиан и се огледа наоколо. – Не знам.
Възрастната жена бе седнала на любимия си избелял червен стол с висока облегалка до прозореца, с отворен лаптоп и чаша чай до себе си. В училище отново имаше ден за квалификация на учителите и Моли учеше за изпитите си. Въпреки че вече не бе ранно утро, все още не бяха дръпнали завесите. Светлината от екрана на компютъра бе прекалено силна за Вивиан докъм единадесет часа.
Тери нахлу в стаята, мърморейки отчасти на себе си, отчасти на останалите:
– Боже мили, затова обичам телефоните с кабели. Не трябваше да позволявам на Джак да ни убеди за безжичните апарати. Кълна се... о, ето го! – Тя извади слушалката иззад една от възглавниците на дивана. – Ало? – Направи пауза, а ръката ѝ стоеше на хълбока ѝ. – Да, това е домът на госпожа Дейли. Мога ли да попитам кой се обажда?
Подпря слушалката на гърдите си.
– Регистърът по осиновяванията – прошепна тя.
Вивиан ѝ направи знак да ѝ даде телефона. Прокашля се.
– Обажда се Вивиан Дейли.
Моли и Тери се наведоха по-близо към нея.
– Да, точно така. Да. Да. О, наистина ли? – Тя покри слушалката с ръка. – Някой, който отговаря на подадената от мен информация, вече е попълнил формуляр. – Моли чу гласа на жената от другата страна, който звучеше като тенекиена мелодия. – Какво казахте? – Вивиан отново сложи слушалката на ухото си и наклони глава, за да чуе отговора. – Преди четиринадесет години – каза тя на Моли и Тери.
– Преди четиринадесет години! – възкликна Тери.
Само преди десет дни, докато Моли ровеше в интернет, откри няколко регистри за осиновяване и ограничи търсенето си само до тези с най-високи оценки от потребителите. Сайтът, описан като система за откриване на хора, които искат да установят контакт със свои "биологични роднини", изглеждаше почтен и прям – с идеална цел, без никакви такси. Моли изпрати формуляра в своята поща, после го принтира в училище, за да може Вивиан да го попълни. Формулярът беше само две страници, с имената на града, болницата и агенцията за осиновяване. В пощата Моли копира акта за раждане, който Вивиан беше запазила през всичките тези години в малка кутия под леглото си, с истинското име, което беше дала на дъщеря си – Мей. След това сложи формуляра и преснимания акт за раждане в кафяв пощенски плик и ги изпрати на адреса на агенцията, очаквайки да не получи отговор седмици или месеци наред, а дори и никога.