– Дали имам химикал? – мърмореше Вивиан и се оглеждаше наоколо. – Дали имам химикал?
Моли изтича до кухнята и започна да рови в шкафа с вехтории, извади цяла шепа химикали и задраска по най-близката хартия наоколо, вестник Маунт Дезърт Айландър, за да разбере кой от тях пише. После занесе един син химикал и вестника на Вивиан.
– Да, да. Добре. Да, така е добре – каза Вивиан. – Как се пише това? Д-ън... – Старицата постави вестника на кръглата масичка до стола и записа име, телефонен номер и имейл адрес над едно заглавие, като се затрудни със символа "@". – Благодаря ви. Да, благодаря. – Погледна слушалката и натисна бутона за прекратяване на разговора.
Тери отиде до високите прозорци и дръпна завесите. В стаята нахлу ярка светлина.
– За бога, сега не виждам нищо – скара се Вивиан и закри екрана на лаптопа с ръката си.
– О, съжалявам! Искаш ли да ги дръпна отново?
– Няма нужда. – Вивиан затвори лаптопа. Загледа се във вестника, сякаш цифрите, които беше написала, представляваха някакъв таен код.
– Е, какво откри? – попита Моли.
– Името ѝ е Сара Дънъл. – Възрастната жена вдигна поглед. – Живее във Фарго, Северна Дакота.
– Северна Дакота? Сигурни ли са, че имате връзка помежду си?
– Казаха, че са сигурни. Проверили са многократно регистрите с ражданията. Родена е в същия ден, в същата болница. – Гласът на Вивиан трепереше. – Истинското ѝ име е Мей.
– Боже мой. – Моли докосна коляното ѝ. – Това е тя.
Вивиан сключи ръце в скута си.
– Наистина е тя.
– Толкова е вълнуващо!
– Ужасяващо е – каза Вивиан.
– Какво следва сега?
– Телефонно обаждане, предполагам. Или имейл. Имам имейл адреса ѝ. – Тя вдигна вестника от масата.
Моли се наведе напред.
– Кое от двете предпочиташ?
– Не съм сигурна.
– Обаждането ще бъде по-бързо.
– Може да я изплаши.
– Тя очаква този миг отдавна.
– Вярно е. – Вивиан се колебаеше. – Не знам. Всичко се случва толкова бързо.
– Само след седемдесет години – усмихна се Моли. – Хрумна ми нещо. Хайде да я потърсим в интернет и да видим какво ще открием.
Вивиан направи "абракадабра" жест с ръка над сребристия лаптоп.
– Бързо.
Оказа се, че Сара Дънъл е музикант. Свирела на цигулка в Симфоничния оркестър на Фарго и преподавала в Държавния университет в Северна Дакота до пенсионирането си преди няколко години. Била член на "Ротари клуб" и имала два брака – дълги години била омъжена за адвокат, а сега – за зъболекар, който бил член на управителния съвет на симфоничния оркестър. Имала син и дъщеря, които са на около четиридесет години, и поне трима внуци.
На снимките, които се появяваха в Google, предимно портрети на Сара с нейната цигулка и снимки от събития на "Ротари клуб", тя изглеждаше слаба като Вивиан, с бдително, предпазливо изражение. И руса коса.
– Предполагам, че я боядисва – отбеляза Вивиан.
– Сякаш всички ние не го правим.
– Аз не съм го правила никога.
– Не можем всички да имаме красива посребрена коса като твоята – отвърна Моли.
Оттук нататък всичко се случи бързо. Вивиан изпрати имейл на Сара. Сара се обади. След няколко дни тя и съпругът ѝ резервирали самолетни билети за Мейн за началото на юни. Щяха да доведат и единадесетгодишната си внучка Бека, която растеше, четейки Боровинки за Сал [76], и по думите на Сара била винаги готова за приключения.
Вивиан прочете някои от имейлите на Моли.
Винаги съм мислела за теб, пишеше Сара. Бях изгубила надежда да открия коя си и да разбера защо си ме оставила.
Подготовката за посещението им бе вълнуваща. Цяла армия от работници маршируваше из къщата, боядисваха, поправяха счупени дръжки на балюстрадата на верандата, гледаща към залива, почистваха персийските килими и запълваха пукнатините в стената, които се появяваха всяка пролет след топенето на снега, когато къщата се "наместваше".
– Време е да отворим всички стаи, не мислите ли? – попита Вивиан една сутрин на закуска. – Да ги проветрим.
За да не се блъскат от морския бриз, подпряха вратите със стари ютии, които Моли намери в кашоните на тавана. Всички тези отворени врати и прозорци на втория етаж създаваха бриз, който духаше през цялата къща. Всичко изглеждаше някак по-леко. Отворено за стихиите.