– Те са тихи и очакват същото и от вас – каза хазяинът и се намръщи на братята ми. Нетърпеливи и неспокойни, те си играеха, като се бутаха един друг.
Въпреки неодобрението на хазяина, непоносимата жега, мрачните стаи и какофонията от странни звуци, толкова непозната за моите селски уши, аз отново изпитах надежда. Огледах нашите четири стаи и почувствах, че започваме отначало, без много от трудностите на живота в Кинвара: влагата, която се просмукваше в костите ни, бедната и тясна къщурка, пиенето на баща ни – споменах ли го вече?, което застрашаваше дори и най-малките приходи. Тук баща ни имаше обещана работа. Можехме да дръпнем една верижка и да осветим стаята, а завъртането на кранчето ни даваше вода. От другата страна на вратата, в сухия коридор, имахме тоалетна и вана. Независимо колко скромен беше домът ни, това беше възможност за едно ново начало.
Не знам доколко спомените ми от онова време са повлияни от сегашната ми възраст и доколко са резултат от тогавашната. Бях на седем, когато напуснахме Кинвара; на девет – в нощта, в която Мейси не спираше да реве, нощта, която промени целия ми живот много повече, отколкото напускането на Ирландия. Осемдесет и две години по-късно плачът ѝ все още ме спохожда. Ако бях обърнала повече внимание на причината за него, вместо само да я успокоявам, нещата щяха да са различни. Ако бях обърнала повече внимание.
Толкова се страхувах, че животът ни може отново да се разпадне, че се опитвах да не обръщам внимание на нещата, които ме плашеха най-много: продължилата любовна история на баща ми с пиенето, която не се промени дори и в новата страна; мрачните настроения и яростта му; непрестанните кавги. Исках всичко да бъде наред. Държах Мейси на гърдите си и шепнех в ухото ѝ: но никой от тях не може да пее толкова сладко, колкото теб, моя пееща птичке – в опит да я накарам да спре да плаче. Когато най-после спря, аз изпитах облекчение, но не разбирах, че Мейси беше като канарче в рудник, което ни предупреждава за опасност. Но беше прекалено късно.
Ню Йорк, 1929 г.
Три дни след пожара господин Шацман ме събуди, за да ми каже, че той и госпожа Шацман са намерили най-доброто решение (да, той говореше със своя немски акцент и в този миг аз научих ужасната сила на преувеличенията). Те щели да ме заведат в Дружеството за подпомагане на деца, където било пълно с дружелюбни социални работници, които се грижели децата да са на топло, сухи и нахранени.
– Не мога да отида – казах аз. – Майка ми ще има нужда от мен, когато излезе от болницата.
Знаех, че баща ми и братята ми са мъртви. Видях ги в коридора, покрити с чаршафи. Но мама беше отнесена на носилка, а Мейси я видях да мърда и да хленчи, докато един мъж в униформа я носеше нанякъде.
Той поклати глава.
– Тя няма да се върне.
– Но Мейси...
– Твоята сестра Маргарет почина – каза той и се извърна.
Майка ми и баща ми, двамата ми братя и сестра ми, която обичах повече от себе си – нямаше думи, които да опишат моята загуба. Дори и да намерех думи, с които да изразя чувствата си, нямаше на кого да ги кажа. Всички, към които бях привързана в този нов свят, бяха мъртви или ги нямаше.
В нощта на пожара, когато ме взеха, чух как госпожа Шацман и съпругът ѝ обсъждаха в спалнята си какво да правят с мен.
– Не съм искала всичко това – съскаше тя, а думите бяха толкова отчетливи, сякаш беше в стаята при мен. – Тези ирландци! Прекалено много деца в прекалено малка пространство. Цяло щастие е, че това не се случва по-често.
Докато ги слушах през стената, в мен се отвори празнина. Не съм искала всичко това. Само преди няколко часа баща ми се беше прибрал от работа в бара и се беше преоблякъл, както правеше винаги след работа, сваляйки отвратителни миризми с всеки пласт дрехи, който събличаше. Мама кърпеше купчина рокли и панталони срещу заплащане. Доминик белеше картофи. Джеймс си играеше в ъгъла. Аз рисувах на парче хартия с Мейси. Учех я на буквите, тя топлеше с телцето си скута ми, а лепкавите ѝ пръстчета бяха заровени в косата ми.