Опитвах се да забравя ужаса на случилото се. Може би забравям не е правилната дума. Как бих могла да забравя? Как бих могла да направя дори и крачка напред, без да стъпча отчаянието, което изпитвах? Когато затварях очите си, чувах плача на Мейси и писъците на мама, помирисвах парливия дим, усещах горещината на огъня по кожата си и скачах, изправена на сламеника във всекидневната на семейство Шацман, плувнала в студена пот.
Родителите на майка ми бяха починали, братята ѝ бяха в Европа – единият последвал другия и двамата служели в армията – и аз не знаех как да ги открия. Но ми хрумна и споделих с господин Шацман, че някой може да опита да се свърже с майката и сестрата на баща ми в Ирландия, въпреки че не сме поддържали връзка с тях, откакто пристигнахме в Америка. Животът ни в Ню Йорк беше толкова мрачен и безперспективен, а ние се държахме за него толкова несигурно, че баща ми едва ли имаше какво да разкаже на роднините си. Знаех единствено името на нашето село и фамилията на баща ми, но може би тази оскъдна информация щеше да бъде достатъчна.
Но господин Шацман се намръщи и поклати глава и едва тогава аз осъзнах колко съм самотна. От тази страна на Атлантика нямаше нито един възрастен, който да има някаква причина да прояви интерес към мен. Никой, който да ме качи на кораб и да плати билета ми. Аз бях бреме за обществото и ничия отговорност.
Хей, ти, ирландското момиче. Ела тук! – Слаба, намръщена жена на средна възраст с бяло боне ми направи знак с кокалестия си пръст. Сигурно знаеше, че съм ирландка от документите, които господин Шацман попълни, когато преди няколко седмици ме доведе в Дружеството за подпомагане на деца. Или пък ме издаваше моят акцент все още плътен като торф. – Хм – каза тя и сви устни, когато застанах пред нея. – Червена коса.
– За съжаление – отбеляза пълната жена до нея и въздъхна. – И тези лунички. И без това е достатъчно трудно да ѝ намерим дом на нейната възраст.
Кокалестата дама облиза палеца си и отметна косата от лицето ми.
– Не искаме да ги изплашим и прогоним, нали? Трябва да носиш косата си прибрана назад. Ако си спретната и имаш добри обноски, може да не прибързват със заключенията си.
Тя закопча ръкавите ми и се наведе, за да завърже връзкитe на черните ми обувки, а от бонето ѝ се разнесе миризми на плесен.
– Задължително е да изглеждаш добре, като момиче, което всяка жена би взела в дома си. Чиста и любезна. Но не и прекалено – тя стрелна другата жена с поглед.
– Прекалено каква? – попитах аз.
– Някои жени няма да приемат на драго сърце привлекателно момиче да спи под един покрив с тях – обясни тя.
– Не че ти си толкова... Но все пак – тя посочи медальона ми. – Какво е това?
Посегнах и докоснах малкия калаен келтски кръст от Кладах[14], който носех от шестгодишна възраст, и прокарах пръст по вдлъбнатините на сърцето.
– Ирландски кръст.
– Не е разрешено да взимаш такива неща във влака.
Сърцето ми биеше толкова силно, че бях сигурна, че тя го чува.
– Беше на баба ми.
Двете жени заразглеждаха кръста. Виждах, че се колебаят и се опитват да решат какво да правят.
– Тя ми го даде в Ирландия, преди да дойдем тук. Това е единственото, което ми остана.
Въпреки че това беше самата истина, всъщност го казах, защото мислех, че това ще ги убеди. И наистина ги убеди.
Чухме влака още преди да го видим. Тихо бучене, боботене под краката ни, дълбоко изсвирване, в началото едва доловимо, но все по-силно с приближаването на влака. Протягахме шии, за да видим релсите (въпреки че един oт нашите спомоществователи, госпожа Скачърд, крещеше с пискливия си глас: "Деецаа! Заемете местата си, дееецаа!"), и изведнъж влакът се появи: черният локомотив се изправи над нас, затъмни перона и със съскане изпусна пара. Подобно на огромно пръхтящо животно.
Аз бях в една група с още двадесет деца на различна възраст. Бяхме изкъпани и облечени в дарените ни дрехи. Момичетата носеха рокли с бели престилки и дебели чорапи, а момчетата – къси панталони с копчета под коляното, бели официални ризи, вратовръзки и дебели палта. Беше октомврийски ден, необичайно топъл за сезона: циганско лято, както казваше госпожа Скачърд. Всички изнемогвахме от горещината на перона. Косата ми бе мокра на врата, престилката – твърда и неудобна. В едната си ръка държах малък кафяв куфар, в който се намираше всичко, което притежавах, с изключение на кръста. Всички вещи в куфара бяха нови: библия, два чифта дрехи, шапка, черно палто, с няколко размера по-малко, чифт обувки. От вътрешната страна на палтото бе изписано името ми, избродирано от доброволка в Дружеството за подпомагане на деца: Нийв Пауър.