Да, Нийв. Името бе често срещано в графство Голуей и не толкова необичайно в ирландските жилища в Ню Йорк, по определено не бе приемливо за мястото, където щеше да ме отведе този влак. Дамата, която преди няколко дни бродираше буквите върху палтото, цъкаше неодобрително е език, докато работеше.
– Надявам се, че не си привързана към това име, млада госпожице, защото, ако имаш късмета да те изберат, новите ти родители със сигурност ще го променят веднага.
Татко ме наричаше моята Нийв. Но не бях толкова силно привързана към името. Знаех, че се произнася трудно, че е чуждо и не е толкова красиво за хората, които не разбират. То бе просто странна бъркотия от различни букви.
Никой не ме съжаляваше за това, че съм изгубила семейството си. Всички имаха своята тъжна история, иначе нямаше да са тук. Всеобщото усещане бе, че е най-добре да не говорим за миналото, че утехата ще дойде най-бързо, ако забравим. От Дружеството за подпомагане на деца се държаха с нас така, сякаш бяхме родени в момента, в който са ни довели при тях. Сякаш, подобно на пеперуди, щяхме да скъсаме пашкулите си, забравили предишното си битие, и ако е рекъл Господ, скоро да започнем съвсем нов живот.
Госпожа Скачърд и господин Къран, плах човек с кафяв мустак, ни подредиха по височина, от най-високите към най-ниските, което обикновено означаваше от по-големите към по-малките. Децата над осемгодишна възраст държаха в ръцете си бебетата. Госпожа Скачърд пъхна едно бебе в ръцете ми, преди да успея да се възпротивя – четиринадесетмесечно кривогледо момченце с маслинова кожа на име Кармин (вероятно скоро щеше да получи друго име). Той се притискаше в мен като уплашено котенце. В една ръка държах кафявия куфар, в другата – Кармин, и нестабилно изкачвах високите стъпала на влака, докато господин Къран притича и взе багажа ми.
– Бъди внимателна, момиче – нахока ме той. – Ако паднеш, ще си разбиете главите и ще трябва да ви оставя тук.
Всички дървени седалки във влака гледаха напред, с изключение на две групи в предната част, които бяха разположени една срещу друга и бяха разделени от тясна пътека. Намерих седалка с три места за мен и Кармин, а господин Къран остави куфара ми на рафта за багаж над главата ми. Но Кармин започна да слиза от седалката, а аз се опитвах да отклоня вниманието му, затова едва забелязвах другите деца, които се качваха заедно с нас.
Госпожа Скачърд стоеше в предната част на вагона и се държеше за две кожени облегалки, а ръкавите на черната ѝ пелерина висяха като криле на гарван.
– Деца, това е влак на сираци и вие имате късмет да сте в него. Оставяте зад гърба си ужасно място, изпълнено с невежество, бедност и пороци, и го заменяте с благородството на селския живот. Докато сте във влака, ще спазвате някои прости правила. Ще бъдете отзивчиви и ще изпълнявате инструкциите. Ще се отнасяте с уважение към придружителите си. Няма да повреждате влака по никакъв начин. Ще насърчавате децата до вас да се държат прилично. С две думи, ще накарате мен и господин Къран да се гордеем с вашето поведение. – Тя повиши глас, докато ние се настанявахме на местата си. – Когато получите разрешение да слезете от влака, няма да се отдалечавате от мястото, което посочим. Няма да обикаляте наоколо сами. Ако поведението ви се окаже проблемно и ако не можете да спазвате тези прости правила за порядъчност и благоприличие, ще бъдете изпратени обратно на мястото, откъдето идвате, ще бъдете върнати на улицата и оставени сами да се грижите за себе си.
По-малките деца се озадачиха от речта, но тези от нас, които бяхме над шест или седем години, вече я бяхме чували няколко пъти в сиропиталището, преди да тръгнем. Не обръщах особено внимание на думите. Имах по-неотложен проблем – Кармин беше гладен, а също и аз. Последно бяхме яли парче сух хляб и чаша мляко за закуска, но това беше преди часове, още преди съмване. Кармин бе спокоен и дъвчеше ръката си – навик, който вероятно го успокояваше. (Мейси си смучеше палеца.) Но знаех добре, че не трябва да питам кога ще има храна. Щяха да я дадат, когато спомоществователите са готови за това, и никакви молби нямаше да променят ситуацията.
Придърпах Кармин в скута си. Тази сутрин на закуска, когато слагах захар в чая си, успях да пусна две бучки в джоба си. Сега стиснах една от тях с пръсти, начупих я на малки парченца, облизах показалеца си и го потопих в захарта, преди да го пъхна в устата на Кармин. Учуденото му лице, а след това и насладата, когато осъзна късмета си, ме накараха да се усмихна. Той стисна здраво ръката ми с двете си пухкави ръчички и постепенно заспа.