Монотонното тракане на колелата приспа и мен. Когато се събудих, Кармин потъркваше очите си, а госпожа Скачърд бе застанала над нас. Тя бе толкова близо, че виждах малките розови вени, разпръснати по бузите ѝ като жилки на нежно листо, мъха по челюстта ѝ, щръкналите ѝ черни вежди. Гледаше ме съсредоточено през малките си кръгли очила.
– Доколкото разбирам, в дома ти е имало малки деца.
Аз кимнах утвърдително.
– Изглежда, знаеш какво правиш.
В същия момент Кармин започва да мрънка в скута ми – мисля, че е гладен – казах ѝ аз. Опипах пелената му която бе суха отвън, но мека и набъбнала. – И е готов за смяна на пелената.
Тя се обърна към предната част на вагона и през рамо ми направи знак да я последвам.
– Хайде тогава.
Притискайки бебето към гърдите си, аз се изправих нестабилно от седалката и се олюлях зад нея по пътеката. Никой от нас не знаеше закъде пътуваме и според мен всички, с изключение на най-малките, бяхме неспокойни! И изплашени. Спомоществователите ни не ни казаха почти нищо. Знаехме единствено, че ще отидем на място, където на ниски дървета растат много ябълки, и крави, прасета и овце се скитат свободно на чист въздух. Място, където добри хора – семейства – искат да ни вземат в домовете си. Не бях виждала крава или други животни, с изключение на улични кучета и няколко смели птици, откакто напуснах графство Голуей, затова с нетърпение очаквах отново да ги видя. Но бях скептична. Знаех много добре колко голямо е разочарованието, когато красивите надежди не отговарят на реалността.
Повечето от децата във влака са били толкова дълго в Дружеството за подпомагане на деца, че не помнеха майките си. Те можеха да започнат отначало, посрещнати топло в прегръдките на единствените семейства, които някога ще познават. Аз помнех прекалено много: едрата гръд на баба ми, малките ѝ сухи ръце, мрачната къщурка с рухваща каменна стена до тясната градина. Тежката мъгла, която обвиваше залива рано сутрин и късно следобед, овнешкото с картофи, което баба носеше вкъщи, когато мама беше прекалено изморена, за да готви, или просто защото нямахме пари за ядене. Помня как купувах мляко и хляб от кварталния магазин на улица "Фантом", която дядо наричаше Sraid а ' Phuca[15] на келтски. Улицата беше кръстена така, защото каменните къщи в тази част на града бяха построени върху гробище. Напуканите устни на майка ми и мимолетната ѝ усмивка, меланхолията, която изпълваше дома ни в Кинвара и пропътува с нас през океана, за да се настани в тъмните ъгли на жилището ни в Ню Йорк.
И ето ме сега в този влак. Бършех дупето на Кармин, докато госпожа Скачърд, надвиснала над нас, ме закриваше с одеяло, за да скрие процедурата от господин Къран. През цялото време ми даваше насоки, от които нямах нужда. След като почистих и подсуших Кармин, го сложих на рамото си и се върнах на мястото си, а през това време господин Къран беше започнал да раздава обяд – хляб, сирене, плод и мляко. Нахраних Кармин с хляб, натопен в млякото. Това ми напомни за ирландско ястие, което често готвех за Мейси и момчетата – картофи, мляко, зелен лук (в редките случаи, които имахме) и сол. В нощите, в които си лягахме гладни, всички сънувахме това ястие.
След като ни раздаде храната и по едно вълнено одеяло за всеки, господин Къран ни съобщи, че има ведро и черпак за вода и че ако искаме да пием, първо трябва да вдигнем ръка. Каза ни също, че има тоалетна (скоро разбрахме, че тази "тоалетна" представлява ужасяваща дупка, от която се виждаха релсите).
Кармин, заситен от сладкото мляко и хляба, се настани в скута ми, а тъмната му глава лежеше в сгъвката на ръката ми. Завих ни с боцкащото одеяло. Ритмичното потракване на влака и вълнението постепенно ни накараха да замлъкнем, а аз се почувствах защитена. Кармин миришеше прекрасно на яйчен крем, а тежестта му бе толкова успокояваща, че ме разплака. Еластичната му кожа, гъвкавите му ръчички и крачета, гъстите му тъмни мигли, дори и въздишките му ме караха да мисля за Мейси (и как би било другояче?). Мисълта, че е умряла сама в болницата докато страда от болезнени изгаряния, бе непоносима. Защо аз съм жива, а тя е мъртва?
В нашата сграда имаше семейства, които влизаха и излизаха от апартаментите си, споделяха грижите за децата си и гозбите си. Мъжете работеха заедно в бакалници ѝ ковашки работилници. Жените имаха надомна работа – плетяха дантели и кърпеха чорапи. Когато минавах покрай апартаментите им и ги виждах седнали в кръг, приведени над работата си, говорещи на неразбираем за мен език, ме пронизваше остра болка.