Родителите ми напуснаха Ирландия с надеждата за по-добро бъдеще. Всички ние вярвахме, че отиваме в земята на изобилието. Но се случи така, че те се провалиха в тази земя. Провалиха се във всички посоки. Може би бяха слаби хора, неспособни да се справят с тежките условия на емигрантския живот, с всички унижения и компромиси, постоянната нужда от самодисциплина и предприемчивост: Чудех се дали нещата щяха да бъдат по-различни, ако баща ми имаше семеен бизнес, който да му дава опора и заплата, вместо да работи в бар – възможно най-лошата работа за човек като него. Или пък ако майка ми беше заобиколена от жени, може би сестри и племенници, които да ѝ дават утеха в лишенията и самотата, убежище от непознатите, с които беше заобиколена.
В Кинвара бяхме бедни, но поне имахме семейство, хора, които ни познават. Имахме общи традиции и възгледи за живота. Едва когато си тръгнахме, разбрахме, че сме приемали всичко това за даденост.
Ню Йорк, 1929 г.
Часовете минаваха и аз свиквах с движението на влака, с тежкото тракане на колелетата в техните жлебове, с металния глух шум под седалката ми. Мракът омекоти остротата на дърветата навън. Небето бавно потъмня, а след това обгърна луната с черния си цвят. Часове по-късно бледосинята багра отстъпи на меките пастелни тонове на зората и скоро бликнаха лъчите на слънцето. Ритъмът на влака караше всичко да прилича на снимка – хиляди снимки, които заедно образуваха движеща се сцена.
Убивахме времето си, като наблюдавахме променящия се пейзаж, разговаряхме, играехме различни игри. Госпожа Скачърд носеше комплект дама и една библия, която аз разглеждах и търсех Псалм 121, любимия на мама:
Издигам очите си към хълмовете,
Отгдето иде помощта ми.
Помощта ми е от Господа,
Който е направил небето и земята.
Аз бях едно от малкото деца във влака, които можеха да четат. Мама ме беше научила да познавам буквите преди години, в Ирландия. Когато пристигнахме в Ню Йорк, тя ме караше да ѝ чета всичко, на което имаше букви, дори надписите върху щайги и бутилки, които намирах на улицата.
Донър, газирана нап...
Напитка.
Напитка. Сода ЛемонКист. Искуствен...
Казва се "изкуствен".
Изкуствен оцветител. С добавена лимонена киселина.
– Добре.
Когато станах по-добра в четенето, мама вадеше от износения куфар до леглото си една стихосбирка с твърди корици, синя, със златен кант. Франсис Фахи бе поет oт Кинвара, роден в семейство със седемнадесет деца. На седемнадесетгодишна възраст станал помощник-учител в местното училище, а след това отишъл в Англия (като всеки друг ирландски поет, казваше мама), където се запознал с поети като Иейтс и Шоу. Тя отгръщаше страниците внимателно, прокарваше пръст по черните линии на тънката хартия и четеше думите на себе си, докато намери това, което търси.
– "Заливът Голуей" – казваше тя. – Любимото ми стихотворение. Прочети ми го.
И аз зачитах:
Ако отново имах младежка кръв, големи надежди и огнено сърце,
Никога не бих напуснал твоите брегове дори и за цялото злато на света,
Щях да живея щастливо там, където Бог ме беше пратил, със стари и сиви съседи,
И костите ми щяха да почиват под камъните 6 църковния двор, близо до теб, залив Голуей.
Веднъж вдигнах глава от книгата след несигурно и нескопосано прочитане и видях две сълзи да се стичат по бузите на мама.
– Боже Господи – каза тя. – Не трябваше да напускаме това място.
Понякога във влака пеехме. Господин Къран ни научи на една песен, преди да потеглим и поне веднъж на ден се изправяше и ни даваше тон:
От унилия град до разцъфналото село,
Където въздиша ароматният бриз,
От мрачния град до свежестта на разлистени гори,
Като птици в летен полет,
О, деца, мили деца,
Млади, щастливи, непорочни...
Спряхме на едно депо, за да заредим със сандвичи, пресни плодове и мляко, но единствено господин Къран слезе от влака. Наблюдавах го през прозореца, виждах белите му кожени обувки, гледах го как разговаря с фермерите на перона. Един от тях държеше кошница с ябълки, а друг – торба с хляб. Мъж с черна престилка посегна към една кутия и отви кафявата хартия, под която се появи дебело парче кашкавал и коремът ми закъркори при вида му. През последните двадесет и четири часа бяхме яли само по няколко кори хляб, мляко и една ябълка. Не знаех защо не ни хранят добре – дали защото се страхуваха, че провизиите ще свършат, или пък защото мислеха, че това е добре за нашия морал.