Госпожа Скачърд се разхождаше нагоре-надолу по пътеката и позволи на две групи деца да се раздвижат, докато влакът е спрял.
– Разтърсете краката – нареди тя. – Това е добре за кръвообращението.
По-малките деца бяха неспокойни, а по-големите момчета постоянно създаваха дребни неприятности и се възползваха от всяка възможност за това. Не исках да имам нищо общо с тези момчета, които приличаха на подивяла глутница кучета. Нашият хазяин господин Камински наричаше такива момчета "улични араби", разюздани скитници, които се движат в шайки, джебчии и още по-лоши престъпници.
Когато влакът потегли от гарата, едно от тези момчета запали клечка кибрит и си навлече гнева на господин Къран. Той го удари по главата и изкрещя с пълен глас, за да го чуе целият вагон, че момчето е безполезен глупак на Божията земя, който никога няма да постигне нищо. И този негов изблик не постигна нищо друго, освен да направи момчето още по-важно в очите на приятелите му, които с захванаха да измислят хитроумни неща, с които да дразнят господин Къран, без да се издадат. Хартиени самолетчета, шумни оригвания, пронизителни призрачни стенания последвани от сдържан кикот. Господин Къран се ядоса, че не може да избере едно момче, което да накаже за всичко това. Но какво можеше да направи, след като нямаше как да ги изхвърли от влака на следващата гара, каквато заплаха им отправи, когато застана над седалките на две особено шумни момчета? Но заканата му само подтикна по-голямото от тях да отговори, че ще бъде щастливо да се грижи само за себе си, както е правило години наред. Tо смяташе, че би могло да лъска обувки във всеки град в Америка, и се обзалагаше, че би се справило по-добре, отколкото, ако го изпратят да живее в плевня с животни, където ще яде само помия, или пък ако бъде отвлечено от индианци.
Децата си шепнеха по местата си. Какво говори той?
Господин Къран се оглеждаше смутено.
– Изплаши цял вагон, пълен с деца. Доволен ли си? Попита той.
– Това е истината, нали?
– Разбира се, че не. Успокойте се, деца.
– Чух, че ще ни продадат на търг – прошепна друг момче.
Вагонът се умълча. Госпожа Скачърд се изправи. Устните ѝ бяха смръщени в тънка линия, а бонето с широка периферия бе както обикновено на главата ѝ. С черното си наметало и проблясващите очила със стоманени рамки, тя изглеждаше много по-внушително, отколкото господин Къран.
– Чух достатъчно – каза тя с пронизителен глас. – Изкушавам се да ви изхвърля от влака, но това няма да бъде.. – Тя ни огледа бавно, спирайки погледа си върху всяко мрачно лице. – ...християнска постъпка. Нали така? С господин Къран сме тук, за да ви придружим до вашия по-добър живот. Всеки намек за обратното е възмутителен и показва невежество. Горещо се надяваме, че всеки от вас ще намери пътя, който да го изведе от покварата на предишния му живот, и с помощта на твърдо напътствие и усилена работа ще се превърнете в уважавани граждани със заслужено място в обществото. Но не съм толкова наивна да вярвам, че всички ще успеете да постигнете това.
Тя хвърли смразяващ поглед към едно по-голямо момче с руса коса – един от пакостниците.
– Но се надявам, че повечето от вас ще приемат промяната като добра възможност. Вероятно това е единственият шанс, който ще имате, за да постигнете нещо в живота си. – Тя нагласи наметалото на раменете си. – Господин Къран, нека младият господин, който разговаря с вас толкова нахално и безсрамно, се премести на седалка, където съмнителният му чар няма да се приема с такъв ентусиазъм.
Тя повдигна брадичката си и се подаде от бонето си като костенурка от корубата си.
– А, има място до Нийв – каза тя и посочи към мен с изкривения си пръст. – С допълнителен бонус – ревящо бебе.
Цялата настръхнах. О, не. Но видях, че госпожа Скачърд не е в настроение да промени решението си, затова се плъзнах възможно най-близо до прозореца и оставих Кармин и одеялото си до мен, по средата на седалката.
Няколко реда по-напред, от другата страна на пътеката, момчето се изправи, въздъхна шумно и нахлузи яркосинята си вълнена шапка по-ниско на главата си. Ставането от седалката се превърна в истинско представление. След това той повлече крака нагоре по пътеката, подобно на осъден на смърт човек, който приближава бесилото. Когато стигна до нас, хвърли бърз поглед първо на мен и след това на Кармин и направи смешна физиономия на приятелите си.
– Ще бъде забавно – заяви високо той.
– Няма да говориш, млади господине – каза гърлено госпожа Скачърд. – Ще стоиш на мястото си и ще се държиш като джентълмен.