Той се пльосна до мен, а краката му останаха на пътеката. Свали шапката си и я удари в седалката пред нас, от нея излетя малък облак прахоляк. Децата на тази седалка се обърнаха и го загледаха втренчено.
– Човече – промърмори той. – Каква стара коза.
Подаде пръст на Кармин, който го заразглежда внимателно. Момчето мърдаше пръста си, а Кармин заравяше глава в скута ми.
– Няма да стигнеш доникъде, ако си срамежлив – подхвърли момчето. Погледна ме, а погледът му, който се плъзна бавно по лицето и тялото ми, ме накара да се изчервя. Имаше права коса с цвят на пясък, очите му бяха бледосини и най-вероятно бе на дванадесет или тринадесет години, въпреки че поведението му го правеше да изглежда по-голям. – Червенокоска. Това е по-зле и от ваксаджия. Кой ще те иска?
Усетих болката от истината на думите му, но повдигна брадичка.
– Поне не съм престъпник.
Той се засмя.
– А аз съм престъпник, така ли?
– Ти ми кажи.
– Ще ми повярваш ли?
– Вероятно не.
– Тогава няма смисъл.
Не отговорих нищо и тримата седяхме мълчаливи. Присъствието на момчето изпълваше Кармин със страхопочитание и той седеше послушно. Аз наблюдавах суровия самотен пейзаж, който преминаваше през прозореца. Цял ден ту валеше, ту спираше. Сиви облаци висяха ниско в предвещаващото дъжд небе.
– Взеха ми инструментите – проговори момчето след известно време.
– Какво? – погледнах го аз.
– Инструментите ми за лъскане на обувки. Пастата и четките. Как очакват да се изхранвам?
– Не очакват това. Ще ти намерят семейство.
– А, да – каза той и се засмя сухо. – Майка, която вечер ще ме завива в леглото, и баща, който ще ме учи на занаят. Не мисля, че ще стане така. А ти?
– Не знам, не съм мислила за това – отвърнах му аз, въпреки че бях мислила. Бях осъзнала някои неща: първо щяха да изберат бебетата. След това – по-големите момчета, високо ценени от фермерите заради силата им. Последни щяха да останат момичета като мен – прекалено големи, за да бъдат превърнати в дами, и прекалено малки, за да помагат в домакинството и да бъдат полезни на полето. Тези от нас, които не бъдат избрани, щяха да ги върнат обратно в сиропиталището.
– И без това не можем да направим нищо.
Той бръкна в джоба си и извади монета от едно пени. Въртя я между пръстите си, държа я с палец и показалец, докосна я до носа на Кармин и я стисна в затворения си юмрук. След това отвори ръка, но монетата я нямаше.
Посегна зад ухото на Кармин.
– Престо – каза той и му подаде монетата.
Кармин я погледна удивено.
– Можеш да се примириш – каза момчето. – Или можеш да избягаш. Или пък ще имаш късмет и ще заживееш щастливо. Единствено Господ знае какво ще се случи, но не ни казва.
Централна жп гара, Чикаго, 1929 г.
Ние тримата се превърнахме в едно странно семейство - момчето, чието име бе Ханс, но го наричаха Дъчи, Кармин и аз, седнали на нашата седалка с три места. Дъчи ми разказа, че е роден в Ню Йорк, а родителите му били немци, че майка му умряла от пневмония, а баща му го изпратил на улицата да изкарва пари като ваксаджия, и го биел с колана си, ако не спечели достатъчно. Затова един ден той просто не се прибрал. Запознал се с група момчета, които спели на стълбите или на тротоара през лятото и в бъчви и входове през студените месеци, в захвърлени кашони на железните решетки в края на Площада на печатарите[16], където се топлели на парата, излизаща от машините отдолу. Научил се да свири на пиано по слух в задната стаичка на една кръчма, където вечер свирели за пияни клиенти, и видял неща, на които нито едно дванадесетгодишно дете не трябвало да става свидетел. Момчетата се опитвали да се грижат едно за друго, но ако някое от тях се разболеело или се осакатяло – хванело пневмония, паднело от трамвай или попаднело под гумите на камион, – те не можели да направят много, за да му помогнат.
Няколко деца от бандата на Дъчи били във влака с нас – той посочи Лигавия Джак, който имал навика да се олива, и Уайти, момче с прозрачна кожа. Подмамило ги обещанието за топла храна, а се озовали във влака.
– Топла храна? Получихте ли я?
– Да, получихме я. Печено говеждо с картофи. И чисто легло. Но не вярвам на всичко това. Обзалагам се, че им плащат на глава, както индианците взимат скалпове.
– Това е благотворителност – обясних аз. – Не чу ли какво каза госпожа Скачърд? Това е техният християнски дълг.
– Знам само, че никой никога не е правил нещо за мен заради християнския си дълг. От начина, по който говорят, знам, че ще се скъсвам от работа и няма да получа никакви пари за това. Ти си момиче. Може и да бъдеш добре, да печеш торти в кухнята или да се грижиш за бебе – той ме погледна косо. – Изглеждаш добре, с изключение на червената коса и луничките. Ще се научиш да стоиш на масата като дама, със салфетка на скута. Но не и аз. Аз съм прекалено голям, за да ме научат на добри обноски или да следвам чужди правила. Единственото, за което ставам, е тежък труд. Всички ние имаме една и съща съдба – вестникарчета, амбулантни търговци, разлепвачи на афиши и ваксаджии.