Той говореше и посочваше с глава едно по едно момчетата във вагона.
На третия ден от пътуването ни влязохме в щата Илинойс. Приближавахме Чикаго и госпожа Скачърд се изправи за поредната лекция.
– След няколко минути ще пристигнем на централната гара, където ще се качим на друг влак за останалата част от пътуването ни – обясни тя. – Ако зависеше от мен, щях да ви изпратя направо през перона в другия влак, без да се притеснявам дори и минута, че ще се забъркате в неприятности. Но ще можем да се качим във влака след половин час. Млади господа, ще облечете палтата си, а вие, млади дами, трябва да сложите престилките си. Внимавайте да не ги намачкате. Чикаго е горд и благороден град, който е разположен на брега на голямо езеро. От него постоянно духа вятър, затова наричат Чикаго Ветровития град. Ще вземете куфарите си и вълнените си одеяла, с които ще се завиете, защото ще останем на перона поне час. Добрите жители на Чикаго без съмнение ви считат за хулигани, крадци и просяци, безнадеждни грешници, които нямат шанс да се избавят. Те с право се отнасят подозрително към вас. Вашата задача е да им покажете, че грешат – да се държите безукорно и да покажете, че сте примерните граждани, в каквито Дружеството за подпомагане на деца вярва, че ще се превърнете.
Вятърът на перона духаше през роклята ми. Завих се с одеялото и не изпусках Кармин от поглед. Той се клатушкаше наоколо и сякаш не осъзнаваше колко е студено.; Искаше да знае имената на всичко около себе си: Влак. Колело. Госпожа Скачърд, която се мръщеше на кондуктора. Господин Къран, който разглеждаше документи, заедно със служител на гарата. Светлини, които за удивление на Кармин се включиха сякаш с магия точно докато ги гледаше.
Противно на очакванията на госпожа Скачърд или пък може би в отговор на нейното мъмрене, всички ние бяхме тихи, дори и по-големите момчета. Скупчихме се близо едни до други, безучастни като добитък, и тропахме с крака, за да се стоплим.
Всички, с изключение на Дъчи. Къде беше отишъл той?
– Пссст. Нийв.
Чух името си и се обърнах, видях русата му коса на някакво стълбище. След това той изчезна. Потърсих възрастните с поглед, но те бяха заети с планове и формуляри. Един голям плъх притича покрай далечната тухлена стена. Докато останалите деца сочеха гризача и пищяха, аз грабнах Кармин, оставих куфарите ни и се шмугнах зад един стълб и купчина дървени щайги.
На стълбището, където не можеше да бъде видян от перона, Дъчи се беше облегнал на една крива стена. Когато ме видя, се обърна, без да каже нищо, тръгна нагоре по стълбите и изчезна зад ъгъла. Погледнах назад, за да се уверя, че няма никой, и тръгнах след него. Държах Кармин у мен и не отделях поглед от широките стъпала, за да не падна. Кармин наклони глава и се отпусна в ръцете ми като торба с ориз. Летлина, прошепна той и посочи с ръка. Проследих с поглед пухкавия му пръст и осъзнах, че сочи високия сводест таван на гарата, по който имаше прозорци.
Огромната гара бе пълна с всякакви хора – богати жени, облечени в кожи, следвани от слугите си; мъже с цилиндри и фракове; продавачки в ярки рокли. Всичко това ми идваше прекалено много наведнъж – скулптури и колони, балкони и стълбища, големи дървени пейки. Дъчи стоеше в средата и гледаше небето през стъкления таван. Изведнъж свали шапката си и я хвърли във въздуха. Кармин се опита да се освободи и веднага щом го пуснах на земята, се втурна към Дъчи и сграбчи краката му. Дъчи го вдигна на раменете си, а когато приближих, го чух да казва:
– Вдигни ръцете си нагоре, малко човече, и ще те завъртя.
Той притисна краката на Кармин и се завъртя, а момченцето протегна ръцете си, метна главата си назад, гледаше към прозорците на тавана и се смееше, докато двамата се въртяха. В този миг, за първи път след пожара, всички мои притеснения изчезнаха. Изпитвах радост, която бе толкова силна, че чак ме болеше – като от острие на нож.
И точно тогава свирката прониза въздуха. Трима полицаи с тъмни униформи тичаха към Дъчи с извадени палки и всичко се случи прекалено бързо: видях госпожа Скачърд на върха на стълбите да сочи със своето гарваново крило, господин Къран да тича с нелепите си бели обувки, Кармин да стиска врата на Дъчи, уплашен от дебелия полицай, който крещеше: