– Слизай!
Ръката ми бе извита зад гърба ми, а един мъж сякаш плюеше думите в ухото ми:
– Опитахте се да избягате, а?
Дъхът му бе сладък като бонбон. Нямаше смисъл да отговарям, затова си държах устата затворена, докато той ме буташе на колене.
В просторната зала настана тишина. С ъгъла на очите си виждах Дъчи на пода, под палката на един от полицаите. Кармин плачеше, а воплите му пронизваха тишината. Всеки път, щом Дъчи мръднеше, получаваше удар. Сложиха му белезници и дебелият полицай го дърпаше и буташе толкова грубо, че той залиташе и се спъваше в краката си.
В този момент разбрах, че той се е забърквал в такива неприятности и преди. Лицето му беше безизразно, дори не се противеше. Можех да предположа какво си мислят хората, станали случайни свидетели на инцидента: той е престъпник, нарушил е закона и вероятно го е правил повече от веднъж. Полицаите защитават добрите жители на Чикаго и слава богу, че ги има.
Дебелият полицай издърпа Дъчи до госпожа Скачърд, а бонбоненият дъх го следваше, като ме дърпаше грубо за ръката.
Изражението на госпожа Скачърд бе толкова кисело, сякаш ядеше лимон. Устните ѝ бяха сгърчени в трептящо "О" и като че ли цялата трепереше.
– Поверих ти този млад господин – ми каза тя с ужасяващо тих глас – с надеждата, че може би ще имаш възпитателно влияние върху него. Изглежда обаче, съм направила сериозна грешка.
Умът ми препускаше. Само да можех да я убедя, че той не прави нищо лошо.
– Не, госпожо, аз...
– Не ме прекъсвай.
Сведох поглед.
– Е, какво искаш да кажеш?
Знаех, че каквото и да кажа, нямаше да променя мнението ѝ за мен. Осъзнавах го и това ме караше да се чувствам свободна. Най-голямото ми желание бе да предпазя Дъчи, за да не бъде върнат обратно на улицата.
– Вината е моя – казах аз. – Помолих Дъчи, имам предвид Ханс, да придружи мен и бебето по стълбите. – Погледнах Кармин, който се опитваше да се измъкне от ръцете на полицая. – Помислих си... че може би ще успеем да зърнем езерото. Мислех, че бебето ще иска да го види.
Госпожа Скачърд ме наблюдаваше гневно. Дъчи ме погледна изненадано. Кармин каза:
– Езело?
– В този момент Кармин видя светлините. – Посочих нагоре и погледнах Кармин, а той наклони главата си назад и извика:
– Летлина!
Полицаите не знаеха какво да правят. Бонбоненият дъх пусна ръката ми. Очевидно се убеди, че няма да избягам.
Господин Къран погледна госпожа Скачърд, чието изражение едва-едва омекваше.
– Ти си едно глупаво и вироглаво момиче – каза тя, но в гласа ѝ вече нямаше острота и можех да кажа, че не бе толкова ядосана, колкото изглеждаше. – Ти пренебрегна моите инструкции да останете на перона. Подложи на опасност цялата група деца и се опозори. Опозори мен, което е още по-лошо. И господин Къран също – добави и се обърна към него. Той потрепна, сякаш, за да каже: Не ме забърквай в това. – Но смятам, че това не е проблем, с който трябва да занимаваме полицията. Това е граждански проблем, а не правен – поясни тя.
Дебелият полицай бавно свали белезниците на Дъчи и ги закачи на колана си.
– Сигурна ли сте, че не искате да го приберем, госпожо?
– Благодаря ви, сър, но с господин Къран ще измислим задоволително наказание.
– Както кажете – той докосна периферията на шапката си, отстъпи назад и се завъртя на пети.
– Не се заблуждавайте – предупреди сериозно госпожа Скачърд, докато забождаше погледа и носа си надолу към нас. – Вие ще бъдете наказани.
Госпожа Скачърд удари няколко пъти пръстите на Дъчи с дървена линия, но това ми приличаше на колебливо наказание. Той едва потрепна, след това изтръска два пъти ръцете си във въздуха и ми намигна. Всъщност тя нямаше какво друго да направи. Лишени от семейство и идентичност, оскъдно хранени, принудени да стоим на твърди дървени седалки, докато, както казва Лигавия Джак, ни продадат в робство – нашето съществуване беше достатъчно голямо наказание. Въпреки че заплашваше, че ще ни раздели, накрая ни остави заедно, като обясни, че не иска да заразява останалите с престъпното поведение на Дъчи. Очевидно беше решила, че и грижите за Кармин бяха достатъчно увеличение на наказанието ми. Заповяда ни да не си говорим и дори да не се поглеждаме.
– Мислете му, ако чуя дори и шепот... – каза тя, но заплахата изгуби тежестта си над главите ни, подобно на пробит балон.
Потеглихме от Чикаго чак вечерта. Кармин седеше в скута ми с ръце на прозореца и лице, опряно в стъклото, и гледаше осветените улици и сгради.