ГОЛО ОСТРИЕ – Дейвид Морел
ВРЕМЕ ЗА УМИРАНЕ – Джеймс Патерсън
ЖЕНА ОТ КЛАСА – Луиз Бегшоу
ЗАВРЪЩАНЕ НА ОСТРОВА – Барбара Делински
ЖЕНАТА НА АВИАТОРА – Мелани Бенджамин
РУСКАТА БАЛЕРИНА – Дафни Калотай
ОПАСНО УБЕЖИЩЕ – Елизабет Лоуел
АКУШЕРКАТА ОТ ХАРЕМА – Роберта Рич
ИТАЛИАНСКА АФЕРА – Сюзън Луис
РИТЪМЪТ НА СПОМЕНИТЕ – Алисън Ричман
ЙЕРУСАЛИМСКА ЗАГАДКА – Лорънс О 'Брайън
ПОСЛЕДНОТО ПИСМО ОТ ЛЮБИМИЯ – Джоджо Мойс
СЕНЗАЦИЯТА – Джули Гаруд
УБИЙ АЛЕКС КРОС – Джеймс Патерсън
ТАЙНАТА НА МОЯ СЪПРУГ – Лиан Морйарти
ДО КРАЕН ПРЕДЕЛ – Сандра Браун
ЕСТЕСТВЕНА СМЪРТ – Джеймс Осуалд
РИКОШЕТ – Сандра Браун
СВЕТЛИНА В РУИНИТЕ – Крие Боджелйън
КРАСОТА – Луиз Бегшоу
АНГЛИЙСКОТО МОМИЧЕ – Даниъл Силва
АНГЕЛ ХРАНИТЕЛ – Джейн Ан Кренц
ЕДИН + ЕДИН – Джоджо Мойс
НИКОГА НЕ КАЗВАЙ СБОГОМ – Сюзън Луис
ВЛАКЪТ НА СИРАЦИТЕ – Кристина Бейкър Клайн
Пролог
При преселването си от една река до друга уабанаките
трябвало да пренесат канутата си и всички свои вещи.
Всеки знаел колко важно е да се пътува с малко багаж и
разбирал, че се налага да остави някои неща.
Нищо не затруднявало преселването така, както страхът
– бреме, от което човек най-трудно се отказва.
БЪНИ МАКБРАМД, Жените на щората
Вярвам в духове. Те са тези, които ни преследват; тези, които не ни изоставят. Неведнъж съм ги усещала как ме наблюдават и стават свидетели на всичко, което се случва, докато никой друг в живия свят не знае или не се интересува.
Аз съм на деветдесет и една години и почти всички хора, които някога са присъствали в живота ми, са вече духове.
Понякога за мен тези призраци са били по-истински, отколкото хората, дори отколкото Бог. Те са изпълвали тишината с тежестта си, плътна и топла, като тесто за хляб, което се надига под кърпата. Баба ми, с благите си очи и покритата с талк кожа. Дядо ми, трезвен, спокоен и засмян. Майка ми, тананикаща си някаква мелодия. Тези въображаеми духове, освободени от горчивината, алкохола и депресията, са ме утешавали и пазили в смъртта си, както никога не са го правили приживе.
Бях започнала да мисля, че именно това е раят – място в спомените на другите, където най-доброто от същността ни продължава да живее.
Може би съм късметлийка, защото на деветгодишна възраст усетих духовете, събрали най-доброто от същността на моите родители, а на двадесет и три – духа на най-добрата същност на истинската ми любов. А моята сестра Мейси винаги бдеше като ангел на рамото ми. Когато бях па девет, тя бе на осемнадесет месеца. Станах на двадесет, а тя на тринадесет. Сега тя е на осемдесет и четири, а аз съм на деветдесет и една, и все още е с мен.
Духовете вероятно не могат да заменят живите, но аз нямах избор. Тяхното присъствие ми носеше утеха в моментите, в които бях готова да падна на земята и да оплаквам това, което съм изгубила.
Но духовете ми прошепваха да продължа напред.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
През стената на стаята си Моли чуваше своите приемни родители да говорят за нея във всекидневната, от другата страна на вратата ѝ.
– Не сме се съгласявали на това – каза Дийна. – Ако знаех, че тя има толкова много проблеми, никога нямаше да я приема.
– Знам, знам – гласът на Ралф бе уморен. Моли знаеше, че именно той иска да бъде приемен родител. Преди години, в неговата младост, той бил "проблемен тийнейджър". Беше ѝ разказвал без много подробности, че един социален работник в неговото училище го записал в програмата "Големият брат" и той винаги усещал, че големият му брат неговият ментор – му показва правилния път. Но Дийна изпитваше съмнение и недоверие към Моли от самото начало. Фактът, че преди Моли с тях е живяло едно момче, което се опитало да подпали началното училище, също не помагаше особено.
– Работата ми е достатъчно напрегната – каза Дийна, а гласът ѝ ставаше все по-висок. – Не искам да се прибирам вкъщи и да заварвам тази каша.
Дийна работеше като диспечер в полицейското управление в Спрус Харбър. Доколкото Моли разбираше, работата ѝ не бе особено напрегната – няколко пияни шофьори, от време на време някое насинено око, дребни кражби, инциденти. Ако смятате да работите като диспечер някъде по света, то Спрус Харбър вероятно е най-малко напрегнатото място, което можете да си представите. Но Дийна бе напрегната по рождение. Ядосваше се дори и на най-малките неща. Сякаш приемаше, че всичко ще бъде наред, а когато не станеше така, което, разбира се, се случваше често, тя биваше изненадана и обидена.