– Летлина – каза тихо той, а градът оставаше в далечината. Гледах през прозореца с него. Скоро стана тъмно ѝ не се виждаше къде свършва земята и къде започва небето.
– Наспете се добре – провикна се госпожа Скачърд от предната част на вагона. – Утре сутринта трябва да изглеждате добре. Жизненоважно е да направите добро впечатление. Сънливостта ви може да се разтълкува като ленивост.
– Какво ще стане, ако никой не ме поиска? – попита едно момче и целият вагон притаи дъх. Всички си задаваха този въпрос – въпрос, чийто отговор никой от нас не искаше да научи.
Госпожа Скачърд погледна господин Къран, сякаш бе очаквала този въпрос.
– Ако се случи така, че не ви изберат на първата ни спирка, ще имате още няколко допълнителни възможности. Не се сещам за пример... – Тя млъкна и сви устни. – Много рядко някое дете се връща с нас обратно в Ню Йорк.
– Извинете, госпожо – проговори момиче близо до предната част на вагона. – А какво ще стане, ако не искам да тръгна с хората, които са ме избрали?
– А ако ни бият? – проплака момче.
– Деца! – Малките очила на госпожа Скачърд проблясваха, когато завърташе главата си. – Няма да позволя да ме прекъсвате! – Тя изглеждаше решена да седне на мястото си, без да отговори на въпросите, но после размисли. – Ето какво ще ви кажа. Няма обяснение за различните вкусове и индивидуалности. Някои родители търсят здраво момче, което да работи във фермата. Както всички ние знаем, трудът е добър за вас, деца, и момчетата ще са късметлии да живеят с религиозно фермерско семейство. Други родители пък искат бебета. Понякога хората си мислят, че искат едно нещо, но по-късно променят решението си. Въпреки че искрено се надяваме всички вие да намерите подходящ дом още на първата спирка, нещата невинаги се случват по този начин. Освен че трябва да бъдете порядъчни и любезни, трябва също да запазите вярата си, че Бог ще ви води напред, дори и пътят да не е ясен. Независимо дали вашето пътуване е дълго или кратко, Той ще ви помага, ако вие Му вярвате.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
Моли вървеше към колата и през предното ѝ стъкло видя Джак. Със затворени очи той се наслаждаваше на песен, която тя не можеше да чуе.
– Хей – каза тя високо, след като отвори вратата.
Той я погледна и извади слушалките от ушите си.
– Как мина?
Моли поклати глава и се качи в колата. Не е за вярване, но беше прекарала в къщата само двадесет минути.
– Вивиан е доста странна. Петдесет часа! Боже мой.
– Но ще стане, нали?
– Мисля, че да. Решихме да започна в понеделник.
Джак я потупа по крака.
– Страхотно. Ще изработиш часовете за нула време.
– Нека не прибързваме.
Тя винаги го правеше. Отвръщаше намусено на ентусиазма му и това се превръщаше в практика. Тя му каза: "Аз не съм като теб, Джак. Заядлива и злобна съм", но тайничко се радваше, когато той се засмее. Той бе оптимист и вярваше, че дълбоко в себе си тя е добър човек. А щом той ѝ вярва, тя трябваше да се справи, нали?
– Просто си повтаряй, че това е по-добре от изправителния дом – каза той.
– Сигурен ли си? Вероятно ще е по-лесно да изкарам присъдата си и да приключа с това.
– Но забравяш за един малък проблем – ще имаш досие. Тя сви рамене.
– А това ще бъде малко гадно, не мислиш ли?
– Сериозно, Мол! – въздъхна той и завъртя ключа.
Тя се усмихна, за да му покаже, че се шегува. Поне донякъде.
– По-добре от изправителния дом. От това ще излезе чудесна татуировка. – Тя посочи ръката си. – Ето тук, на бицепса ми, с големи букви.
– Дори не се шегувай – отвърна ѝ той.
Дийна тръшна тигана с пастата полуфабрикат на подложката в средата на маса и седна тежко на стола си.
– Ооф. Изтощена съм.
– Тежък ден в работата ли имаше, скъпа? – попита Ралф както обикновено, въпреки че Дийна никога не се интересуваше как е минал неговият ден. Сигурно работата на водопроводчика не е толкова вълнуваща, колкото тази на полицейски диспечер в постоянно интересния Спрус Харбъp.
– Гърбът ужасно ме боли заради онзи ужасен стол, на който ме карат да сядам – каза Дийна. – Кълна се, че ако се наложи да използвам терапевт, ще заведа съдебно дело.
Моли подаде чинията си на Ралф и той ѝ сипа малко от яденето с месо. Тя се беше научила да отделя месото, дори и в такова ястие, в което бе трудно да познаеш кое какво е, тъй като Дийна отказваше да разбере, че Моли е вегетарианка.
Дийна слушаше консервативно радио, ходеше във фундаменталистка християнска църква и имаше стикер на бронята на колата си с надпис "Не оръжията убиват хората – клиниките за аборти го правят". С Моли бяха коренно различни, в което нямаше да има нищо лошо, ако Дийна не приемаше решенията на момичето като лична обида. Тя постоянно въртеше очи и мърмореше под носа си за различните пропуски на Моли – не събира дрехите за пране в коша, оставя неизмитата си купа в мивката, не си оправя леглото – всичко това е част от свободията, която разрушава тази страна. Моли знаеше, че не трябва да обръща внимание на забележките ѝ, а коментарите ѝ – да влизат през едното ухо и да излизат през другото, както казваше Ралф. Но я дразнеха. Тя бе прекалено чувствителна към тях, като камертон, настроен на прекалено висок тон. Всичко това бе част от непоколебимото послание на Дийна! Бъди благодарна. Обличай се като нормален човек. Не изразявай свое мнение. Яж храната, която ти сипват. Моли не можеше да разбере как Ралф се е нагодил към това. Знаеше, че той и Дийна са се запознали в гимназията и са заедно оттогава. Историята им бе типична – любов между футболист и мажоретка. Моли обаче не бе сигурна дали Ралф наистина вярва на установения от Дийна ред или просто го следва, за да улесни живота си. Понякога дори си позволяваше да демонстрира лека независимост пред нея – повдигната вежда, внимателно подбрана забележка, понякога иронична, като например: "Е, не можем да вземем решение, преди шефът да се прибере".