Но въпреки всичко Моли знаеше, че положението и е доста добро: имаше собствена стая в подредена къща, работещи и сериозни приемни родители, добра гимназия, мило гадже. От нея не се очакваше да се грижи за няколко деца, както на едно от местата, където беше живяла, или пък да чисти след петнадесет мръсни котки, както правеше на друго място. През последните девет години беше живяла в над дузина приемни семейства. При някои от тях беше прекарала едва седмица. Беше бита с шпатула, зашлевявана през лицето, карана да спи на студена веранда през зимата, учена да свива джойнт от приемен баща и принуждавана да лъже социалния работник. Когато беше на шестнадесет, двадесет и три годишен приятел на семейства Бангър ѝ направи незаконно татуировка. Той наричаше себе си "майстор на мастилото, който сега се обучава" и тъкмо прохождаше в занаята, затова направи татуировката без пари. Е, почти. Тя и без това не беше особено привързана към девствеността си.
Моли мачкаше храната в чинията с вилицата си и се надяваше да я раздроби напълно. Пъхна в устата си малка хапка и се усмихна на Дийна.
– Вкусно е. Благодаря.
Дийна сви устни и вирна глава. Очевидно се опитваше да прецени дали похвалата на Моли е искрена. Е, Дийна, помисли си Моли, хем е искрена, хем не е. Благодарна съм ти, че ме подслоняваш и храниш. Но ако си мислиш, че можеш да разбиеш идеалите ми, да ме принудиш да ям месо, след като знаеш, че не искам, да очакваш да ми пука за болките в гърба ти, щом ти не проявяваш ни най-малък интерес към моя живот, просто забрави. Ще играя глупавата ти игра. Но не е задължително да играя по твоите правила.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
Тери се качи бързо по стълбите към третия етаж, Вивиан я следваше по-бавно, а Моли вървеше последна. Къщата бе голяма и изложена на течение – прекалено голяма, помисли си Моли, за възрастна жена, която живее сама. Имаше четиринадесет стаи, повечето от които бяха затворени през зимните месеци. Докато се качваха към тавана, Тери разказваше: Вивиан и съпругът ѝ притежавали и управлявали магазин в Минесота. Преди двадесет години го продали и тръгнали на пътешествие с лодка по Източното крайбрежие, за да отпразнуват пенсионирането си. От пристанището видели тази къща, която била собственост на бивш капитан на кораб, и импулсивно решили да я купят. Така събрали багажа си и се преместили в Мейн. Вивиан живеела сега тук сама, след като преди осем години Джим починал.
Изкачиха стълбите и леко задъхващата се Тери сложи ръка на хълбока си и се огледа.
– Леле! Откъде ще започнем, Виви?
Вивиан се движеше, държейки се за парапета. Отново бе с кашмирен пуловер, но този път в сив цвят. На врата ѝ имаше сребърна верижка със странно малко украшение.
– Така, да видим.
Моли се огледа и забеляза, че третият етаж на къщата има една обзаведена част с две спални под наклонения покрив и старомодна баня със старомодна вана. Останалата част представляваше голям открит таван с под от груби дъски, наполовина покрит със стар балатум. Виждаха cе покривни греди с изолация между трегерите. Въпреки че гредите и подът бяха тъмни, помещението бе изненадващо светло. На всяка капандура имаше прозорци, през които се откриваше ясна гледка към залива и яхтеното пристанище.