Таванът бе толкова препълнен с кашони и мебели, че придвижването между тях ставаше трудно. В единия ъгъл имаше закачалка за дрехи, покрита с найлонов калъф, закопчан с цип. Няколко кедрови сандъка, които бяха толкова големи, че Моли се зачуди как са ги качили тук, стояха подредени покрай стената до купчина пътнически куфари. Няколко голи крушки светеха над главата ѝ като малки луни.
Вивиан се разхождаше между кашоните, прокарваше пръсти по тях и се взираше в етикетите им: Магазинът, 1960 г.; Семейство Нилсън. Ценности.
– Сигурно затова хората имат деца, нали? – разсъждаваше тя. – За да има кой да се погрижи за вещите им.
Моли погледна към Тери, която клатеше глава с мрачно примирение. Хрумна ѝ, че може би неохотата на Тери да се заеме с тази задача отчасти се дължеше на желанието ѝ да избегне не само работата, но и подобни сантиментални моменти.
Момичето тайно погледна телефона си и видя, че е 16:15 минали бяха само петнадесет минути от нейното пристигане. Днес трябваше да остане до шест и да прекарва тук по два часа четири дни седмично и по четири часа всеки уикенд, докато изработи часовете си или Вивиан умре – което от двете се случеше по-напред. Според изчисленията ѝ щеше да ѝ отнеме около месец. Да изработи часовете си, не да убие Вивиан.
Въпреки че не бе сигурна дали ще издържи, ако следващите четиридесет и девет часа и четиридесет и пет минути са толкова досадни.
В часовете по американска история учеха как Съединените щати били основани на базата на договорното робство. Учителят на Моли, господин Рийд, бе казал, че през седемнадесети век почти две трети от английските заселници дошли по този начин, като продали години от своята свобода срещу обещанието за по-добър живот. Повечето от тях били под двадесет и една годишна възраст.
Тя реши да приеме работата като договорено робство – всеки изработен час я приближаваше към свободата ѝ.
– Ще е добре да разчистим това, Виви – каза Тери. – Е, аз ще се захващам с прането. Извикайте ме, ако ви трябвам – тя кимна на Моли, сякаш искаше да каже: Цялата е твоя и слезе долу.
Моли познаваше установения ред в работата на Тери. "Ти си като мен в залата, нали, мамо?, дразнеше я Джак. Един ден – бицепси, на следващия ден – бедра." Тери рядко се отклоняваше от графика, който сама си е наложил. Казваше, че при толкова голяма къща всеки ден трябва да се грижиш за отделна част от нея: спални и пране – в понеделник, бани и цветя – във вторник, кухня и пазаруване – в сряда, други основни стаи – в четвъртък, готвене за уикенда – в петък.
Моли мина през купчини кашони, запечатани с лъскаво кафяво тиксо. Стигна до прозореца и го отвори. Дори тук, на върха на тази голяма стара къща, тя усети аромата на соления въздух.
– Кашоните са подредени по определен ред, нали? – обърна се тя и попита Вивиан. – Откога са тук?
– Не съм ги докосвала, откакто се преместихме. Това означава...
– Двадесет години.
Вивиан се усмихна твърдо.
– Значи си слушала внимателно.
– Някога не ти ли се е искало да изхвърлиш всичко? – Вивиан сви устни. – Не исках да... извинявай. – Моли потръпна и осъзна, че е прекалила.
Добре, наистина трябваше да промени отношението си. Защо бе толкова враждебна? Вивиан не ѝ е направила нищо. Трябва да ѝ бъде благодарна. Без Вивиан щеше да се спуска надолу по тъмна пътека, която не води към нищо добро.
Но ѝ бе някак приятно да насърчава негодуванието си, да го поощрява. Благодарение на него тя се наслаждаваше на чувството, че тъй като светът бе постъпил зле с нея, тя можеше да го контролира. Фактът, че беше изпълнила ролята си на крадлив член на нисшата класа, а сега бе задължена на тази изтънчена побеляла дама от Средния запад, бе прекалено съвършен, за да се опише с думи.
Дишай дълбоко. Усмихвай се. Както я беше посъветвала Лори, назначеният от съда социален работник, с която Моли се срещаше на всеки две седмици, момичето реши да състави мислен списък на всички положителни неща в тази ситуация. Да видим. Първо, ако издържи, инцидентът ще бъде заличен от досието ѝ. Второ, има къде да живее, независимо колко напрегнато и скромно е в момента. Трето, ако трябва да прекара петдесет часа в таван без изолация в Мейн, пролетта вероятно е най-доброто време от годината за това. Четвърто, Вивиан е много стара, но не изглежда изкуфяла.
Пето, кой знае? Може пък в тези кашони да има нещо интересно.
Моли се наведе и започна да чете надписите по тях.
– Мисля, че трябва да започнем по хронологичен ред. Да видим – на този пише "Втора световна война". Има ли нещо преди него?