– Да – Вивиан се промуши между две купчини и си проправи път към кедровите сандъци. – Мисля, че най-ранните неща са тук. Но тези сандъци са прекалено тежки, за да ги преместим. Затова трябва да започнем от този ъгъл. Съгласна ли си?
Моли кимна. Тери ѝ беше дала евтин назъбен нож с пластмасова дръжка, хлъзгаво руло бели найлонови торби за боклук и тетрадка със спирала и прикрепен към нея химикал, за да записва "инвентара", както наричаше тя предметите на тавана. Сега Моли взе ножа и разряза тиксото на един кашон, който Вивиан посочи: 1929-1930. Седнала на дървен сандък, възрастната жена чакаше търпеливо. Моли отвори кашона и извади палто с цвят на горчица, а Вивиан се намръщи.
– За бога! – каза тя. – Не мога да повярвам, че съм запазила това палто. Винаги съм го мразела.
Моли вдигна палтото и го разгледа. То бе интересно, във военен стил, с открояващи се черни копчета. Сивата копринена подплата се разпадаше. Момичето пребърка джобовете и извади сгънат лист хартия, почти прокъсан по гънките. Разгъна го и видя няколко пъти изписано с внимателен детски почерк изречение: Бъди честен и постъпвай правилно, и всичко ще бъде наред. Бъди честен и постъпвай правилно, и всичко ще бъде наред. Бъди честен и постъпвай правилно, и всичко ще бъде наред.
Вивиан взе листа от ръцете на момичето и го разгъна на коляното си.
– Помня това. Госпожица Ларсън имаше най-красивия почерк.
– Твоята учителка?
Вивиан кимна с глава.
– Колкото и да се опитвах, никога не успявах да пиша букви като нейните.
Моли погледна съвършените завъртулки, които допираха реда на едно и също място.
– Изглежда ми много добро. Трябва да видиш моите драсканици.
– Чувам, че вече не преподавали краснопис.
– Да, вече всичко се прави на компютър. – Моли изведнъж осъзна и остана поразена от факта, че Вивиан е написала тези думи на листа преди повече от осемдесет години. Бъди честен и постъпвай правилно, и всичко ще бъде наред.
– Нещата са се променили много, откакто си била на моята възраст, нали?
Жената изправи глава.
– Предполагам. Но повечето промени не ме засягат. Все още спя в легло. Сядам на стол и мия чиниите в мивка.
Ако трябва да сме по-точни, Тери мие чиниите в мивка, помисли си Моли. – Не гледам много телевизия. Знаеш, че нямам компютър. В много отношения животът ми е същият като преди двадесет или дори четиридесет години.
– Това е някак тъжно – изтърси Моли и веднага съжали. Но Вивиан не изглеждаше обидена. Тя направи физиономия, с която искаше да каже: "На кого му пука", а на глас изрече:
– Не мисля, че съм пропуснала много.
– Безжичен интернет, дигитални снимки, смартфони, Facebook, YouTube... – изреждаше момичето на пръстите на едната си ръка. – Целият свят се промени през последното десетилетие.
– Не и моят свят.
– Но ти пропускаш много.
Вивиан се засмя.
– Едва ли FaceTube, каквото и да е това – би променило моя живот.
Моли поклати глава.
– Казва се Facebook. И YouTube.
– Няма значение! – каза безгрижно Вивиан. – Не ме интересува. Моят тих и спокоен живот ми харесва.
– Но съществува някакъв баланс. Честно, не знам как можеш да живееш в този... балон.
Възрастната жена се усмихна.
– Обичаш да говориш това, което мислиш, нали?
Значи най-после ѝ го казаха.
– Защо си запазила палтото, щом толкова го мразиш? Попита момичето, за да смени темата.
Вивиан го вдигна и го разгъна пред себе си.
– Това е много добър въпрос.
– Тогава да го сложим ли в купчината за благотворителност?
Старицата сгъна палтото в скута си и каза:
– Може би. Нека видим какво друго има в кашона.
Влакът за Милуоки, 1929 г.
Миналата нощ във влака почти не спах. Кармин се буди няколко пъти през нощта, раздразнителен и неспокоен. Опитвах се да го успокоя, но той плачеше дълго и пречеше на останалите деца да спят. Най-после заспа, когато зората се появи в жълти ивици. Главата му бе отпусната върху извития крак на Дъчи, а краката му – в скута ми. Аз бях будна и толкова притеснена, че усещах как кръвта пулсира през сърцето ми.
Досега косата ми бе хваната в мръсна конска опашка, но сега развързах старата панделка и я оставих да се разпилее по раменете ми. Разресах я с пръсти, пригладих кичурите около лицето си и отново я хванах, издърпвайки я назад.
Обърнах се и видях, че Дъчи ме гледа.
– Косата ти е красива.
Погледнах го косо в мрака, за да видя дали се шегува, а той отвърна на погледа ми сънливо.
– Преди няколко дни каза друго.